Акад. Петър Динеков мери ръст с Ботев и Хербст

Днес предлагаме на вниманието ви нещо, което е почти неизвестно. Любимият на поколения наред световно известен академичен учен, литературен историк, критик, фолклорист, преподавател - сладкодумникът Петър Динеков (1910-1992) е и блестящ публицист!

Твърдя, че есетата му не може да бъдат поставени другаде, освен до тези на майсторите на публицистиката ни Христо Ботев, Захари Стоянов, Георги Кирков, Йосиф Хербст, Гео Милев... Не ви се вярва, нали? Ето защо в няколко броя ще публикуваме  частички от дневниците на акад. Динеков, които всъщност са публицистични творби, а не дневнични бележки, и нека всеки сам реши дали се изхвърлям. Двете есета, които ви предлагаме днес без нито едно съкращение, ни показват висше майсторство в жанра. Направо не е за вярване, че изпод ръката на познатия ни като толкова достолепен и уж спокоен учен дими вулканът на революцията. Блика страховита убеденост, че рано или късно, той ще изригне и ще помете стария прогнил  свят. А през 1933 г., когато отпочва точно с тях да води дневника си, току-що е завършил славянска филология в СУ "Климент Охридски" и е едва 23-годишен. На годините на Христо Смирненски е. И още - така тревожно актуални са  есетата му и в нашето време, че в тях, откъдето и да ги погледнеш, не може да се прибави нищо и нищо да се съкрати.

А помията, която се лисна върху му, и то от кого - от самите издатели и съставители, е показателна. Очевидно никак не им допада антифашизмът му, който клокочи във всеки ред в първите страници на дневника му, та издателите му са решили да се поизяват. Ех, мъката на вечния приспособленец! Но да  си правиш политически игрички с паметта на академик Петър Динеков е като да се опитваш да залепиш етикет върху  ураган от 5-та степен.

"Дребен" детайл - единият брат на акад. Динеков  Атанас, който е архитект, загива в концентрационния лагер "Флосенбург" в Германия, а другият, двадесетгодишният Ванчо - в Отечествената война, в сражение при Подуево.

От автобиографията на  Петър Динеков, публикувана от д-р Василена Билярска, се вижда, че през 1945 г., когато се провеждат какви ли не чистки, той става  професор, а за  член-кореспондент на БАН е избран през 1947 г. (ЦДА, ф. 1987 к, оп.1, а.е. 1, л. 1-28. Копие. Машинопис).

Струва ми се, че сега, когато се навършват 110 години от рождението на Петър Динеков, е време за извисяване над политическите интереси и интриги; време е да се публикува академично издание на неговите дневници, без съобразяване с политическата конюнктура или с каквото е да е друго.

"Дневници 1933 - 1992 , том I", Петър Динеков, изд. Национална библиотека "Св. св. Кирил и Методий", 2015 г.:

Разбойникът Стамболийски

Така го наричаха и продължават да го наричат неговите врагове. А той беше една душа добра, нежна; почти сантиментална, тиха и мечтателна. Онова, което у него правеше впечатление при първата среща, противоречи на посочените качества. Тая едра и рошава глава, тия черни пламтящи очи говореха някак точно противното. Те излъчваха енергия, деятелност, упоритост. Те разкриваха един смел и неустрашим дух, една непоколебима воля. Те издаваха силата на бореца, който има усет за реалното, преценява добре обстоятелствата, умее да прави химерите действителност, върви към успеха с неустрашими стъпки. Но това е само едната страна на медала. Наистина животът му беше кратък, пътят трънлив, дните - изпълнени с труд и мисъл, и той почти няма време да покаже другото. Но спомнете си неговите кратки пребягвания до Славовица, тия кратки минути, когато искаше за няколко мига да забрави грижите на политиката и далеч от столичната суета да се отдаде на своята първична любов към земята и полския труд. Той сваляше от себе си градските дрехи, за да стане равен на своите братя селяни, да почувства отново свежестта на чернозема и красотата на синьото ведро небе. Не го ли издебнаха палачите му точно в един такъв момент, когато той беше се оттеглил за ден-два в Славовица да си почине, да се освежи, да пие от обновяващото вино на пролетната природа? Спомнете си някои от неговите писма, речи, обнародвани части от неговия дневник. За жалост те още не са събрани и издадени изцяло, за да можем да получим ясна и цялостна представа за тая голяма личност. Но колко нежност и колко приятелска загриженост има например в писмата до жена му. Какви тънки анализи разкриват някои места от дневника му! Какви дълбоки сърдечни струни трептят в някои от речите му. Не може да не ви затрогне и оная простота и задушевност, с която е предадено всичко, оная болка, с която често пъти се откъртват думите от душата му - като камък от неуязвима, но наранена скала. Ето - в тях е човекът, интимният и същинският човек, неподправеният и дълбокият човек.

А те го нарекоха разбойник. И с колко още хулни имена оскверниха неговата памет. И колко клевети хвърлиха срещу него, с колко мръсота свързаха името му. Нелепости на вбесени хора, жалко опиянение на престъпници. Наистина за изгубилите всеки срам той беше разбойник - разбойник, който влиза смело и дръзко в една заграбена земя, в една поробена страна и иска да разбие оковите, да счупи веригите, да изгони търговците от храма, да потърси сметка от ония, които бяха присвоили държавата, гледаха на българския народ като на стадо и го грабеха непрекъснато и безмилостно. Най-сетне един човек от тоя народ беше се намерил да каже: "Аз и братята ми не сме стадо, ние имаме право на свобода, ние сами ще се разпореждаме със съдбините си!" Отначало му се присмяха, не му обръщаха внимание, но когато той им показа своя селски юмрук, те се изплашиха и го затвориха. Случи се така, че той се яви пред един самозабравил се немски княз и направо му каза, че политиката му е фалирала, че народът го не ще, че върши престъпно безумие, като вкарва България в една безразсъдна война, че утре ще отговаря с главата си за нещастията, които неминуемо ще довлече на народа. Разбира се, князът беше смутен, но не и убеден. За първи път пред него се явяваше един представител на тая жалка ориенталска страна, с чиито синове той никога не се ръкуваше без ръкавици, за пръв път да му говори с такава дързост, такова невъзпитание, с такава грубост и селящина. Господарят, както обичаше да го наричат, беше раздразнен, но все пак запази своята гордост и посрещна заплахите с една презрителна усмивка, свойствена на аристократичния му произход. Разбира се, дързостта беше наказана, Стамболийски отиде в затвора. И като че, опиянен от едно бързолетно щастие, немският княз го забрави. Но не минаха и три години и човекът с рошавата глава и подкованите обуща отново беше повикан в двореца. Но тоя път той вече не идваше да протестира, но да заповядва, да спасява. Предричанията му бяха се сбъднали, той беше станал необходимост, очите на всички бяха обърнати към него. По фронта името му се мълвеше с трепет. В тила и най-големите му врагове, макар и с мъка, с омраза, с ненавист, търсеха неговата помощ, защото иначе не можеше. Гордият немски княз беше се смирил, надменният господар беше се превърнал в жалък старец. Сега Стамболийски трябваше да го окуражава, да му дава възможност да заговори и да го слуша, както се слуша пленник, който иска да изкаже последното си желание. Рошавата глава не беше се променила с нищо през тия три години, прекарани в затвора. Напротив, беше станала по-упорита, по-твърда, по-настойчива. И нещо друго: тоя селянин чрез четене беше разширил и укрепнал своята култура. В държането му имаше вече нещо зряло, едно почти философско спокойствие. От двореца той излезе победител, какъвто беше и влязъл. За късо време той застана начело на управлението, съсредоточи властта в свои ръце, разби много прегради, наказа много престъпни съвести, създаде радост и доволство в хиляди домове. Разбира се, направи и грешки в подбора на хората, които изкористиха властта, която беше дал в ръцете им, и възбудиха недоволство. Но не това предизвика реакцията. Това бяха дреболии, които можеха да се поправят. Не това, а неговата политика - смела, напредничава, често почти дръзка, отправена против всичко старо и гнило, притискаща до стената престъпниците, подлеците, смукачите на народната кръв. Тогава тъмните сили му се заканиха, а неотговорните фактори не [се] забавиха да извършат фаталното дело.

Така загина разбойникът Стамболийски. Наистина последните му  дни оправдаха донейде тоя епитет: дебнеха го и го заклаха като разбойник. Няма нищо по-потресно, по-страшно, по-жестоко в новата история на България от неговата смърт. Така не са гонили и най-злочестия пес. Да спиш на студената земя, да се скиташ из пътищата - гладен, жаден, гол, да молиш за троха хляб, да те предадат и да те насекат на парчета - кажете, има ли по-голяма трагедия от тая? Страшна смърт, но и велика смърт, смърт, която не постига целта си, която не убива, не унищожава, а обезсмъртява.

В своята дълбока и блестяща надгробна реч за Ал[ександър] Димитров той беше казал:  "Как бихте искали аз да оплаквам и да ви карам да плачете за човека, който към величието на своя живот прибави и величието на своята смърт?" Нима тия думи Стамболийски не беше казал за себе си, предричайки собствената си съдба.

4-5 ноември 1933 г.

Ние ви обвиняваме!

Уважаеми наши бащи и родители, наши наставници, учители, ръководители. Ето - вашите хули ни дотегнаха, безочливостта ни възмущава, ние вече преставаме да ви слушаме и да бъдем ваши покорни деца. От днес нататък ние сме против вас. От днес нататък между вас и нас вече няма и не може да има нищо общо. Някога бяхме приятели, сега сме врагове. И то врагове по ваша вина. Ето защо ние, макар по-малки, по-неопитни, с по-слаби умове, с по-малко знания, но с чисти и неопетнени съвести, с непомрачени сърца, с възторжени души (а това е най-важното), ви повикваме на съд и ви обвиняваме, че от приятели ни направихте свои врагове. Бъдете така добри да ни отговорите на въпросите:

1. Вие отворихте три войни. В три войни погубихте цвета [на] нацията, изтощихте народа, изсмукахте жизнените сокове от неговата снага. В името на какво направихте това? Или ако нямахте възможност да вземете друго решение, да подействате да не бъде тикнат народа в пропастта на тия безрадостни авантюри, тъй като един развратен и болен немски княз беше затворил устата ви и не ви даваше да говорите, защо не си послужихте с ръце, с юмруци, защо не заложихте живота си в бурята на един мощен протест, на една упорита съпротива, но да спрете престъпното безумие? Вие не само не попречихте, но се съгласихте на тия авантюри, спомогнахте за тяхното осъществяване. И какво постигнахте? - Катастрофа след катастрофа. Общо обедняване на народа, докарахте бедствието, което може да струва и живота на нацията. Ние ви обвиняваме за това!

2. В името на какво вие проливахте свойта и проляхте чужда кръв по бойните полета на Тракия, Македония и Добруджа? Ще отговорите: национални идеали. Има ли някой, който да вярва още на тая лъжа? Има ли някой, който още да не знае, че това са празни думи, натрапени от една умопомрачена интелигенция на цял народ? Нима войната може да бъде национален идеал? Нима пожарищата и кървавите вакханалии могат да бъдат въздигани в култ, за който да бъде пожертван цял народ? Аз знам, вас ви болеше за родните братя в Тракия, Македония, Добруджа, но защо избрахте най-лошия път, най-безчовечния начин, по който можеше да им се помогне. Защо се обърнахте на варвари? И какво постигнахте - къде са днес вашите жалки национални идеали, глупави фантазии на разглезени умове?

3. Защо се поддадохте на запенените речи на умопобъркани генерали и тръгнахте след знамената, които те бяха издигнали? Аз знам: те ви говореха най-много за националните идеали, порива за свобода, за поробените братя, за целокупна и обединена България. Изреждаха ви добродетели, в името на които трябва да забравите и родни, и близки, да забравите и хуманност, и милост, за да се хвърлите в бой срещу хора, подобни на вас във всичко, бащи, братя и синове като вас? Нима не съзряхте лъжата на тая позорна примамка? Нима не знаехте, че тези велеречиви и разпалени генерали бяха създадени именно за война, че войните [са] техен елемент, че бяха учили в специални училища със специални учебници и учители как да убиват, как да унищожават човешкия живот по-ефикасно, как да държат пушката, как да се прицелват в човека, как да си служат с картечницата, как да секат със сабята? Нима не разбирахте, че за това беше нужна война, за да проявят способностите си, да покажат знанията си, да получат почести и глупави метални кръстове и ордени. Защото те без война са като земеделец без земя, която да оре.

И тях послушахте вие, както послушахте разглезения немски княз. Не спряхте престъпните им ръце и сгрешихте пред нас - бъдещите поколения. Ние ще ви съдим за това!                                                             

7 юли - 5 декември 1933 г.

Очаквайте още три есета от Петър Динеков в следващия четвъртък