Знаех, че ще се занимавам с творчество...

Проф. Златимир Коларов, д.м.н., е автор и съавтор в над 565 научни труда, на 12 художествени книги и 14 киносценария. Негови разкази са публикувани в специализирани литературни издания на английски, френски, немски, испански, руски и румънски език.
Председател на Българското медицинско дружество по остеопороза и остеоартроза и на Съюза на писателите лекари в България "Димитър Димов", заместник-председател на Българското дружество по ревматология, заместник-секретар на UMEM (Международен съюз на лекарите-писатели). Главен редактор на сп. "Topmedica", заместник главен редактор на сп. "Ревматология" и сп. "Съвременна медицина".
Член на Съюза на учените в България, Съюза на българските писатели, Съюза на българските филмови дейци - секция "Сценаристи", Съюза на журналистите в България, Българската асоциация на филмовите, театралните и радио сценаристи, Общество на литературния кабинет "Димчо Дебелянов", на Управителния съвет на Българската асоциация по изучаване и лечение на болката.

Интервю на Георги Н. Николов

- Проф. Коларов, вие сте изтъкнат медик, филмов сценарист, писател... Какъв скрит подтик обединява тези изяви и коя сред всички ви представя най-добре като личност?
- Като всеки човек - и лекарят, и сценаристът, и писателят, всеки един от тях, се нуждае от подкрепа, от блага дума.
В последната новела на романа "Безкрайни бели полета", отличен с приза за роман на Съюза на българските писатели, в търсене на смисъла на живота, главният герой, след като преброжда "безкрайните бели полета, които се ширят на север от северния полярен кръг", осъзнава, че смисълът е "да даваш" хляб на близките си, закрила, знание, любов, подкрепа. Затова сме дошли на този свят - да дадем. И колкото повече дадем, толкова по-добре за нас и за света. И всяко отклонение от този, засекретен в същността ни постулат, ни обрича неизбежно на разруха и падение. Съзнавам, че звучи наивно, в някаква степен дидактично, но го вярвам силно - това е истинската същност на нещата, диалектиката на живота, философията на живата природа. И змията се ражда, за да създаде змийчета, да ги защити и изгледа, да им даде живот и шанса да оцелеят - приятел, змийчар, ми разказа, че напролет е виждал как змии, свити в кръг около невръстните си чада, ги бранят от околните животни. И, не дай, Боже, да ги доближиш - стават много по-люти, отколкото са в други ситуации. В този смисъл, и лекарят, и сценаристът, и писателят - дават, дори може би малко повече от другите. Лекарят - физическо здраве, а сценаристът и писателят - духовно. Винаги казвам, че "литературата и киното са продължение на основната ми дейност като лекар с други средства", защото лекувайки тялото, никога не трябва да забравяме душата. Същността на всичко, което върша, е здравето във възможно най-широк смисъл.

- Не сте ли искали да се установите някъде по света, където несъмнено ще бъдете добре приет?
- Имах много предложения за работа в чужбина от Европа, Африка и Арабските емирства, но за момент не се поколебах да остана в България, дори в най-трудните години на прехода. Интуицията ми подсказваше, че шансът да постигна това, за което мечтая - да се реализирам като лекар, учен и изследовател, сценарист и писател, да изградя научната си кариера в България е много по-голям, отколкото в чужбина. Постигайки някаква позиция в страната, ставаш "таргетна" (прицелна) личност за чуждите компании и институции, които работят в сходни направления. Това скъсява, всъщност ликвидира дистанцията между изявените български учени и изследователи професори и доценти и колегите ни от чужбина - търсят ни и работим на равни начала по общи научни, изследователски и бизнес проекти, взаимни участия в международни научни конгреси, публикации в международни списания и много други общи дейности и инициативи. И още един много сериозен мотив ме задържа в България - страстта ми към литературата. За да пиша, ми бе нужен контакт с езика в широката гама от литературните класици до ежедневната и уличната реч, за да изразя най-добре това, което исках, което чувствах... Като всички българи платих цената на прехода с безпаричието, стачките, митингите и крясъците по улици, площади, телевизии, радио и вестници, ниските заплати, лошите условия на живот и труд и всичко, което изживя бедният български народ, но не съжалявам. Сега, ако мога да се изразя с клише, "бера плодовете на лишенията и труда".

- Как бихте определили днешното състояние на стопяващата се нация? Добре ли е, или зле и от тези позиции ще прекрачи ли в неясното бъдеще? Убива ли я тихомълком политическата върхушка?
- Винаги съм казвал, че най-хубавото на тази страна са младите хора. Без тях това, че имаме море, планини и равнини, четири сезона, чушки и домати, няма никакъв смисъл. За съжаление, ние ги изгонихме от България с неспирните си политически препирни и разпри, с престъпността, с безработицата, с постоянното безпаричие и бедност, с липсата на перспектива за развитие и кариера, в крайна сметка с липсата на надежда за по-добър живот. И те са прави, те искат да живеят сега, в момента, както подобава да се живее в съвременния цивилизован свят - не с излишества, но със задоволени нужди, с перспектива за развитие, със социално осигурен живот, с гарантирани права и сигурност. Те са готови да дадат своя дан на обществото и страната, но за съжаление, не могат да го направят в България. И го правят в чужбина. Иначе всички тъгуват за родината и са готови да се върнат, но ние, като социална и държавна организация и общество, не сме готови да ги приемем, осигурявайки им достойния за съвременния човек житейски оптимум. Убеден съм, че ако го направим, болшинството млади хора ще се върнат - чувал съм го от многото ми срещи с българи из полетата на Англия, фабриките на Германия, бутиците на Чехия, летището в Чикаго, ресторантите в Испания. Виновни сме всички ние - от земеделеца и работника, до министър-председателя и президента. Ние изгонихме младите с нашата пасивност и ненаситна политическа злоба, непримиримост, ярост. Често цитирам Чърчил, че гледайки в миналото, погубваме бъдещето. Младите изобщо не ги интересуват незадоволените наши политически амбиции, препирни и страсти - те си вземат шапката и заминават. Оставят ни да тънем в зеленясалото политическо блато, в което се набутахме сами. Крайно време е да престанем да се делим на сини и червени, на леви и десни, на консерватори и демократи, а да заработим в една посока - бъдещето на България, разбирайки младите й хора.

- Знаехте ли, че ще се занимавате и с творчество? Кои са първите ви стъпки?
- Винаги в съзнателния си живот знаех, че ще се занимавам с творчество, по-точно с белетристика. Бях на единайсет години, когато започнах да пиша първия си роман - за цар Калоян - в часовете по немски език в базовото училище, в което бях преместен по средата на срока от един от най-бедните квартали в София. Учителката не ме освобождаваше от часовете, за да възприемам слухово езика. Съучениците ми го изучаваха от години и нищо не разбирах. Бяха синове на изявени родители - лекари с богата частна практика, адвокати, инженери, работили в чужбина, а аз ходех на училище със стар преправен панталон от дрехи на баща ми и плетена фланела и шапка от майка ми и баба ми. Това моментално постави дистанция между мен и моите съученици, в която те изливаха жлъч и подигравки и удари в гърдите и гърба. И за да я запълня, започнах да бягам от враждебната и надменна обстановка с писане. Сега, като препрочитам тетрадките с неукрепнал детски почерк, не откривам литература, но виждам неистово желание на едно ранимо и чувствително дете да се изразява с думи върху листа. Това желание от детството се запази и досега с приливи и отливи в различните периоди от живота ми, но не изчезна и за миг. Тази болезнена за мен детска случка ме кара да си мисля, че творчеството поначало е своеобразно бягство от черната реалност на живота, че с творчество запълваме празнините в нашия живот, че с творчеството отреагираме на неосъзнатите си мечти за по-добър, красив и хармоничен свят.

- Какво в днешния силует на обществото доминира най-вече: плътта, или духът? И защо...
- Безспорно материалното доминира, за съжаление. Материалното във всичките му измерения, едно от които е плътта. Безпределният комерсиализъм и практичност, които поставят материалното над всичко друго, погубват духа със сигурност. Или най-малкото са за сметка на духа. Да не забравяме, че "тялото е къщата за моята душа". За да живеем хармонично и пълноценно, трябва да се грижим едновременно за тялото и душата. Тялото ни дава физическата сигурност, а душата - щастието, радостта, любовта, най-красивите неща в живота. Забравяйки да се грижим за душата, да я извисяваме над дребните житейски недостойни вълнения и страсти, да й дадем простор за полет, погубваме себе си. И най-важното - да не забравяме, че всичко това зависи от нас самите. Съдбата ни е дарила с един огромен дар - втората сигнална система, т.е. Словото във всичките му измерения - способността да обменяме информация, да анализираме, да оценяваме, да прогнозираме и да реализираме намеренията и мечтите си. Осъзнавайки силата на Словото, можем да изчистим душата си от всичко мръсно, наслоено от обществото и живота в нея, трябва просто да осъзнаем и да се издигнем над вродените си и придобити слабости и негативни страсти. Мисля си, че Духът е Слово и Словото е Дух. Не случайно Библията започва с "В началото бе Словото..."

- Твърдите, че свободата е състояние на духа. Може ли той да бъде премоделиран чрез воля, за да свлече от себе си негативите на делника, демагогията, безизходността?
- Мисълта, че свободата е състояние на духа не е моя, но често я цитирам и напълно я подкрепям. И я допълвам - укрепвай духа, за да бъдеш истински свободен. Това означава да овладееш страстите си, да калиш характера си в трудности, да не се предадеш от връхлетелите те несгоди, да устоиш на съблазните, да се отърсиш от злобата, завистта и користта, да признаеш правото и на другия до теб да мечтае, да живее достойно и добре и да се реализира и да не му пречиш в това му благородно начинание, да се извисиш до нивото, в което ти решаваш с труд и мисъл своята съдба. С мисълта си можеш да пометеш в съзнанието си демагогията, негативите на делника и безизходицата - само трябва да имаш силата да осъзнаеш тяхното безсмислие и безсилие да пречупят волята, да спрат силния и целеустремения.