Ритник за града
/ брой: 197
Искам да ударя ритник на целия град! - пееше в годините на младостта ми големият Доменико Модуньо. На фестивалната сцена в Сан Ремо той хвърли вратовръзката си, свали си и сакото. Сега излизат пред публиката почти голи, но ето, в паметта ми се е врязала не тази липса на всякаква мярка, а сдържаният от днешна гледна точка жест на Модуньо. Песента му е протест срещу града, който ни прави лакеи, и призив да го напуснем, за да усетим аромата на вечерта, когато пролетта се връща, и така да постигнем свободата си.
В наше време човек все по-често има нужда да се скрие поне за ден от града. Когато мога да си позволя такова бягство, напоследък най-вече - в Родопите, в Дорково, не ми омръзва с часове да съзерцавам природата. Поляната в горния край, над последните къщи, е идеален наблюдателен пункт. Под мен е притихнало селото, притиснато от безмилостното слънце. По обяд нищо не се движи - оранжевият код сякаш е уплашил не само хората, но и животните. Сегиз-тогиз по някоя кола се плъзга по правото шосе към Ракитово или Велинград. Върви безшумно, сякаш е без мотор. Беззвучна е и гората наоколо. Откакто се помня, боровете са все същите, като че ли са забравили да растат. Това, разбира се, е илюзия, но в момента ми е толкова спокойно, че дори не ми се помисля откъде идва грешното ми впечатление.
По някое време се разшавват конете. Като ги доближиш, те гледат с почти човешки поглед. "Това животно най обичам!" - казваше често покойната ми майка. Сигурно е така, защото сме конен народ, тъкмо на коне сме дошли преди векове от Средна Азия. Има нещо и елегантно, и величествено в това четириного. В Дорково, на поляната под водоема, бяха излезли и две малки кончета, едното даже с бяла звезда на челото. Уж се заучваха да пасат, но повече им се искаше да посучат. Майките се правеха на строги, дърпаха се, но малките със забавни хитринки постигаха своето. Мъничко конче, само на месец, има и един от съседите. Погледах го, докато майка му шеташе с муцуна в зобницата, а то ту оттук, ту оттам се гушваше в нея. И него ще го дадем за луканка, каза стопанинът, също като миналогодишното.
И тук идилията свърши. Малко по-късно, докато се любувах на цветята в двора на тъщата, докато очите ми търсеха отмора в зеленото на чимширите и на асмата, докато се опитвах да видя зреят ли доматите и как върви фасулът, си казах за кой ли път, че човек не може да избяга за много дълго от реалността. Доходите са ниски, хората се борят за оцеляването си. Един ще продаде кончето си, друг - теленце или шиле, трети ще припечели някой лев, търгувайки с незаконно добити в гората дърва. А на целия зор Айша от края на улицата, чийто съпруг си отиде нелепо преди година-две, си счупила крака. Седемстотин лева дала за пирон и двеста - за кръв. Докато мъжът й работел, тайно заделяла по някой лев, та сега посрещнала неочаквания разход.
За зла беда обаче нейната и още няколко къщи наоколо са на сухо. Като правили новия водопровод преди няколко години, положили по-широки тръби, в които лятото налягането намалява дотолкова, че районът наоколо се озовава без вода. Да беше предишното време, щяха да се вземат мерки, но сега е трудно дори да си представим, че някой ще разкопае трасето и ще смени тръбите заради Айша. На горката женица не й остава друго, освен да чака есента, когато повишеният дебит ще качи отново водата до нейната къщичка.
Някак си със свито сърце тръгнах привечер и към крепостта "Цепина" - лятната резиденция на деспот Слав, сестрин син на цар Калоян. В подножието й е местността Метоха - райско кътче в истинския смисъл на думата. Безкрайните ливади, опасани от борови гори, над които отдалече ни гледат планински хребети, всеки в различно синьо, винаги са ми действали като противоотрова не само срещу бързането и шума, но и срещу лицемерието и подлостта на големия град. Дългата му ръка обаче вече е стигнала и дотук. Бръмчат мотори, надпреварват се коли, навярно с пийнали шофьори, реват дори АТВ-та. По поляните безразборно са наклякали неугледни постройки. Има дори подобие на бира-скара, което стои като кръпка на фона на ненакърнената доскоро природна хубост. След язовир "Батак" загрозяването превзема вече и този район. Не след дълго може би ще говорим и за тукашните красоти в минало време. Уви, пошлостта на града е способна да завладее всичко, дори и в моя едничък ден без вратовръзка. Сигурно затова Модуньо с такъв патос му обещаваше прословутия си ритник.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info
П.П. Точно преди година колонката ми почти самотно застана срещу мръсната лъжа, че сами сме си подпалили Партийния дом. Виждам, че във вчерашната ДУМА публицистът Методи Георгиев воюва за истината относно опожаряването. Добре е да има изявление по въпроса и от високопоставена партийна фигура.