Хорото - най-гиздавата гледка, най-величавото украшение

Всяка година в края на септември моят земляк Михо Червенков, който живее от 60 лета в Костенец, пътува до родното си село Момина църква за традиционния събор. По-рано съборът се провеждал на 9 август, когато била осветена черквата им през 1892 г., но усилната полска работа пречела на селяните да посрещат, както им се искало, гостите. А те идвали отблизо и далеч с автобуси и с леки коли... Където и да са, за събора пристигали в Момина църква!
- Тясно става в родните къщи да поберат най-близките дори - разказва ми землякът. - На много места масите за гости са подредени в двора. И край която и къща да мина, поканата не закъснява. Вратите на къщите и сърцата на стопаните са отворени широко. Съборът напомня на млади и стари за корена, за великото начало - живота.
Съборите са съществували още по времето на траките.
"Сборът е съществувал вероятно още в нашето идолопоклонско време - пише видният изследовател на традиционната българска култура Димитър Маринов (1846-1940). - Черквата е била принудена да го приеме в такава форма, в каквато го предало идолопоклонството, черковният светец (св. Иван, св. Никола, св. Петър, св. Илия и др.) е само номиниран патрон на селото и празненствата се устройват в негова чест на сбора."
Според гръцки извори за българската история в днешните български земи панаирите се явяват още през V в. успоредно с развитието на градските тържища.
И сега на много места се срещат оброчища върху стари тракийски капища. След приемането на християнството и утвърждаването на българската народност са били издигани малки параклиси или прочутите оброчни кръстове. Там обикновено в деня на църковния патрон ставали оброчните празници - съборите, по села и градове. Някъде за оброчища били белязани от едно до три вековни дървета, които ни говорят за пантеичното възприемане на света.
Сборът е бил празник на цялото село, който се празнувал много по-тържествено от всеки друг празник, отдушник на лични и родови емоции, но и на народностни чувства и съзнание. В началните векове на османското робство, когато масово са били унищожавани и опожарявани черквите и манастирите, българите утвърдили повсеместно съборите като най-многолюдната школа за съхраняване на традицията и разпалване на родовите чувства в душата на народа. 
През Възраждането някои от големите събори са дали началото на прочутите възрожденски панаири: Узунджовски, Ескиджумайски, Пиротски, Добрички, Битолски... Те са траели до три седмици и имат съществен дял за раздвижване на търговията и съживяване на народните занаяти... Няма да е пресилено да кажем, че се превръщали в общонародни събрания.
На Узунджовския панаир в 1860 г. било прието първото колективно искане до султана за независима българска църква, подписано от 750 видни представители на 42 наши града. За него Г. С. Раковски (1821-1867) пише на страниците на в. "Дунавски лебед" от 29.ІХ.1860 г.:
"Спеша да ти известя доколко е влезал народний въпрос в сърца наших и доколко живо ги занимава не само когато са у дома си, но йеще и кога идат по сборове да търгуват! Така на Узунджову сички българи съгласно направиха едно прошение до Н. В. султана... Този постъп показва, че наши българи усетили всеки дълбоко що е народност и народна работа".
За социално-икономическото значение на съборите ще ми се да посоча и Пловдивския панаир. На събора в Пловдив през 1892 г. - на Първото земеделско-промишлено изложение, 81 делегати разисквали по актуални и днес въпроси - данъчната политика, търговете при държавни доставки (днешните обществени поръчки), състоянието на земеделието, необходимостта от внедряване на модерна земеделска техника, развитието на лозарството, овощарството, скотовъдството, ветеринарното дело и др. Разисквали и препоръчали на правителството да подготви и внесе в Народното събрание закон за насърчаване на националната промишленост.
От памтивека и до днес селските сборове са раздвижвали сърцата на млади и стари и изваждали на показ всички човешки добродетели - от гостоприемството до юначеството; от усмивката до любовта... Сборът започва с голяма софра и свършва с кушии, народни борби и голямо хоро до залеза на слънцето. На хорището - площада, моми, момци и булки се хващат в голям кръг, още по-голям кръг ги опасва от домакините и гостите на сбора. Хорото селско на сбора е най-гиздавата гледка, най-величавото украшение на тоя народен обичай.
При хорото няма разделяне на зрители и изпълнители. Още Платон (428 пр.н.е. - 348 пр.н.е.) отбелязва, че празничното общуване е невъзможно без играта - общуването между изпълнители и зрители се осъществява чрез "игровия модел на обреда". За да изразят себе си, по думите на Робеспиер (1758-1794) масите трябва да станат зрелище за себе си.
Езикът на хорото са движенията на играчите, те възбуждат чувствено състояние: водоравното движение - покой, равновесие, мисъл за здравина; отвесното движение, подскокът и прескокът - напрежение, наситеност с вътрешна сила, неуравновесеност, мисъл за действие. Движенията на моминското хоро са характерни с огъванията на играчите, докато сватбеното хоро, водено от булката, е "тежко"... В хорото винаги се включват песни, напеви и свирни, които го правят омайно, свободно, крилато и живо!
Общоселските хореографски изяви освен на сборовете, ставали в дните на началото и края на зимния период, на стопанските сезони, на църковните празници от Гергьовден до Димитровден. Водачи са били: старейшината, бащата, на Месни заговезни; питропът - на св. Константин и св. Елена; баш кехаята - на Гергьовден; "царят" - на Кукеровден.
Имало е и жени-водачки: бабата - на Бабинден, най-старата жена в селото - на Великден, най-голямата мома - на Еньовден...
Мъжките хора - "Пияното" и др., на Коледа, Йордановден и Ивановден, са започвали в кръчмата и са продължавали на площада. На малки хорища в махалите момите играели вечерните хора.
За големите веселби по време на празниците Николай Хайтов пише в историческия си очерк "Асеновград в миналото":
"Веселбите в Станимака са основно съдържание на религиозните и традиционните празници и в голяма степен те са, които дават трайност и живот, защото съчетавали "удоволствията на тялото с душевните сладости".
Не са ли удоволствията - пиене и ядене, свирни, песни и хора, които правят всеки празник желан и очакван. Стотици и хиляди гости посещаваха някога селските събори. Заслужава да се запитаме сто години след онова време къде са тези стотици и хиляди, които забравиха църковните празници и селските събори, защо остаря хорото, защо опустя селският площад?
Населението от крайните български махали на Станимака играело всяка неделя традиционните български хора на кавал и гайда. След това към кавала и гайдата се присъединява кларинетът, а още по-късно кларинетът и цигулката изместват и кавалите, и гайдата, на които в града започнали да гледат с презрение... Играели се хора и със съпровод от песни.
За танца и хорото отпреди сто години в София четем в книгата на големия политик и публицист Димо Казасов (1886-1980) "Улици, хора, събития" следното:
"Народът от покрайнините се вълнуваше и веселеше под мелодиите на народното хоро, което празничен ден се извиваше на открито почти във всяка махала. Цигулката и гъдулката, гайдата и хармониката, флигорната и кларинетът, латерната и тъпанът най-добре допадаха на народната душа, която жадуваше за радост и веселие.
На хорото се срещаха и залюбваха девойките и момците. Тук мъже и жени, старци и баби разменяха приказки по станалите и нестанали събития в махалата. Тук те вдигаха и слагаха, хвалеха и коряха, сгодяваха и разгодяваха безгрижно унесените в играта младежи. Хорото беше станцията, в която се срещаха и разменяха радостите и вълненията, грижите и неволите на мирния, тих и трудолюбив народ."
Признавам си, че в най-ранните ми детски спомени ярко се открояват неделните и празничните хора в родното ми село Горно Ябълково. Те бяха най-приятна забава за стари и млади, при хубаво време след работа хоро се извиваше за час-два всяка вечер! Да не ви говоря за хората при сватбите - колко и какви бяха, за обредните, които осмислят дадени идеи, подсилват сакралната или магичната същина на някои постъпки. Около църковните празници - Коледа, Великден и др., в селата на Странджа планина хоро се играеше три дни.
По време на комплексната научна експедиция на БАН точно преди 60 години Райна Кацарова е записала 53 имена на хора и игри. Между тях ми се ще да спомена най-характерните: Бонината, Мечкината, Зайчешката, Циганската, Пупера, Ляво хоро, Заградено хоро, Отградено хоро - Изводено, Дълго хоро, Вито - Въртено хоро, Въртената, Лудо хоро, Кротко хоро, Тропано хоро... Нямото хоро било хумористично, изпълнявало се без музика, в пълно мълчание. Ами ръчениците?
Между игрохорците често са ставали спорове кой да води хорото, кой да е на опашката - на единия казват "водник" (хороводец), на другия "опашар". Преди години в голямото село Граматиково за водниковото място стигнали до бой. В Малко Търново пред съдебната зала успели да помирят скараните, като ги почерпили в една кръчма и ги изпратили обратно...
Много от хората се играят на песен - зимни, пролетни, летни. Краеведът на Странджанския край Горо Горов (1905-1999) е записал десетки народни песни за събори и панаири, в които са възпети не само юначни мъже, но и жени... Ето две от тях:

1.
Сгадали са се, сгадали,
сгадали и сговаряли
Гюра и Николчо двамата,
двамата побратимьето
на панагирят да подат,
на Узунджовският панагир,
да подат да се поборят.
Николчо дума майци си:
- Стани ми, мале, събери
моите дрехи цошени,
цошени, ненадянати
и още некердосани,
на панагирят да подем,
на Узунджовският панагир,
със Гюра да се поборим,
със Гюра побратима си!
Станали, та са тръгнали,
на панагирят отишли...

2.
Бързо ле, пехливанко ле,
млого ти здравье, Бързо ле,
от царят, и от везирят!
Да бързаш, Бързо, да свършиш
твоите поли сипани
със купен трепликь везани
за Узунжовският панагир,
за Узунжово - Хаскюво,
да подеш да се побориш
с Купена пехливанина,
с Купена - братовчеда си!
............................
Фатили, та се сборили,
та се борили, борили
три деня и три вечера,
за харман място избили,
никой никого не надви.

В своята "Книга за българите" писателят Антон Страшимиров (1872-1937) пише:
"Шопските песни са унили, но народните им игри са кръшни и еротиката им е понякога детски нежна. Често хороводните им песни имат припевки към либе, трогателно чисти:
Гугугу, гугутее,
Гугутеле гълъбе..."
А младежта в Мизия "играе смесени хора, нещо, което в Македония не се допуща. Момъкът си изглежда невеста в смесени седенки, на които непременно присъстват стари жени... Рядко се случва в селата на Мизия насила задомяване или дори насила отвеждане на девойка."


Как Шевкет паша стана сановник

В книгата "Въоръжени с надежда" (1976) на писателя Михаил Тошков четем:
"Опожаряването и клането в село Бояджик, Ямболско, било извършено на 17 май 1876 г. Чрез бягство се спасяват 27 младежи и се скриват в съседното село Емирлий (днес Болярско), но Шевкет паша отива и дотам, като предупреждава, че ще срине и Ермилий, ако не предадат избягалите. Тази работа свършва предателят Георги Данов. Младежите са изправени пред пашата, който се смее и нарежда да се заловят на хоро, като дава вид, че ще ги освободи. Но когато момците подскачат на пътя, пашата вдига ръка и над тях се изсипват куршумите на войниците. Останалите живи, укрили се из нивите, са изклани от търсещи сред избуялото жито цигани...
За това клане Шевкет паша получава лично от султана награда "Махмудие" ІІ степен и длъжност сановник".


Иху-у, препукай се, земьо черна!

В романа "Хоро" Антон Страшимиров описва зловещия край на въстаниците и техните близки. Тук ще цитирам финала, в който обезумели кръволоци през септември 1923 г. разстрелват 18 мъже и принуждават жените им да ги заплюват.

- Проклятие и храчки върху родоотстъпниците за вечни времена! Плюйте! Който не плюе, ще го съсека на място! - ревнал полковникът със стоманен глас и изтеглена сабя.
... Плюеха... Но зафуча над всички глави - полудя, може би! - висока, чорлава, окървавена Капанката: зафуча над камшиците.
- У-у-у-у, мари, хе-е-ей! Която плювне, жа я удуша-а!
Пристъпи, дигна крак високо към грамадата напластени трупове и впи ръце в корема си. Гласът й беше прегракнал, но изрева отчаяно:
- Не жа ги плюем ние, г-н офице-е-ер, че хей така сме ги късали от себе си!
...Полковник Гнойнишки се стъписа и се облегна о земята с върха на сабята си, която заигра като пружина. Трепереха и нозете му. Мърмореше нещо. Обмисляше може би тактично отстъпление.
- Добре... И ти имаш право... Така да е: няма да плюете... Добре...
...Гнойнишки пъхтеше. И заповяда:
- Хоро! Пайдушката! Веднага!
Настръхна и самото небе: музиката засвири. И мъничкият полковник, бесен в лице, разигра сабята си.
- Кмете, повеждай! Хоро искам! Хващайте се всички! Хоррро, ви казвам, или с труповете ви Марица ще задръстя!
Но Капанката - разкрачена, снажна, чорлава - се залюля като пияна. И изпищя:
- Убий, куче! Убиийй!
Дребничкият полковник трепна пак. Съвзе се обаче и грабна камшик от стражар.
- На хорото, твоята...
...Капанката скачаше...
Хоро.
Чупи ръце, блъска нозе и крещи:
- Иху-у, мари, земьо черна! Иха-а мари, земьо сладка! Иху-у! Иха-а! Препукай се мари - иху-у! Препукай се, курво земьо, та ни погълни, мари - иху-у, иха-ха - хи-и-и...


"Хоро в Софийско", картина от Йосиф Обербауер, 1898 г. (хоро-1)


Разговор между български и европейски търговци, худ. Тодор Цонев