Бепе Чино: В Европа сме богати на таланти и идеи

Олга Маркова, доктор на кинознанието

Майсторът на съвременното италианско кино Бепе Чино е мой дългогодишен приятел и приятел на България. Още през 1988 г. снима у нас, а през 1997-а е член на журито на ежегодния международен кинофестивал "Любовта е лудост" във Варна. После два пъти участва тук със свои филми. След "Няма по-добро място от дома" (1986), "Разкази за прокобата" (1990), "Пътуване на Изток" (1991), "Залез" (1998) видяхме "Чудо в Палермо!" (2003), награден в Анеси, Монте Карло и в лятната ни столица.

Бепе Чино с авторката пред уникална варненска къща по време на фестивала "Любовта е лудост"

Три години по-късно, отново във Варна, на юбилейния 15-и МКФ, с десетия си пореден игрален филм "Мария Венера" режисьорът очарова зрителите както с личното си скромно и обаятелно присъствие, така и с художественото умение да изгражда неповторима атмосфера на конфликти и страсти със силни характери и романтичен пейзаж. До ден-днешен съзнанието ми съхранява пресъздадения със стил и вкус колоритен групов портрет на родната му Сицилия от лятото на 1951-ва. В него релефно се откроява образът на главната героиня Мария Венера - дело на Оливия Маняни (внучка на знаменитата Анна Маняни), която спечели наградата за женска роля. Нейното многопластово разгръщане на екрана излъчва сила и увереност, а погледът й - мистична загадъчност и респектиращо достойнство. Удивителен е синхронът на тази млада актриса с любимеца на публиката Джоко Росич, с когото режисьорът се запознава тук, по време на предишния си престой, и без колебание му възлага сложна, изключително отговорна, трансмисийна роля, свързваща поколенията. Образът на дядото на Мария Венера е внушителен по възможния "най-сицилиански" начин. Финалният епизод със смъртта на героя за мен е връх в творческата кариера на Джоко Росич!
Тази година Бепе Чино бе избран за председател на журито на 18-ия международен филмов фестивал "Любовта е лудост". А Джоко Росич получи награда за цялостен принос в развитието на киното. Отново бяхме заедно и цяла седмица обменяхме мисли за вечните, непреходните ценности в изкуството, за същността и мисията на киното, за високата отговорност на филмовите творци особено днес, когато стойностите умишлено се размиват, за да бъдат удавени в океана на всеобщия Хаос. В стремежа да си кажем повече неща за кратко време разговаряхме на един хибриден език, съставен предимно от италиански и френски изрази, по-малко - английски. А присъединяващите се към нас се съсредоточаваха с видимо напрежение, за да се включат в тази своеобразна лингвистична амалгама, в която в кулминационни моменти се появяваха и български думи, запомнени от режисьора при многократните му пребивавания у нас. Изключителен ефект предизвикваше словото "обаче", което се вплиташе в чуждата реч винаги в подходящ контекст, напомняйки за силата на диалектиката, и будеше смях...
Познавам повечето от десетте игрални филма на Бепе Чино, както и двата прекрасни документални портрета - "Роберто Роселини, занаятът на човека" с участието на Изабела Роселини, и "Честит рожден ден, Роберто", посветен на 100 години от рождението на неговия преподавател в режисьорския курс на Експерименталния киноцентър в Рим. Всички тези творби поразяват с дълбокото си уважение и чувство за отговорност към личността и човешките индивидуалности, които намаляват с всеки изминал ден, с преклонението пред виталността на таланта, чиито измерения остават завинаги. В продължение на седем години самият Роселини смята Бепе Чино за своя "дясна ръка", разчитайки на неговия вкус, акуратност и филмова подготовка. Така че в нашите разговори темата "Роселини" обикновено е доминираща, но този път ще я оставя за по-нататък. Ще започна с онова, което не може да се намери в енциклопедиите или по интернет.

- В наши дни все по-рядко се радваме на актьорски открития. Как откри Оливия Маняни за такъв значим и противоречив образ?
- С нея случайно се срещнах в Женева и веднага ми направи впечатление с особеното достойнство, което излъчва. Също като баба си - Голямата Анна. Същевременно дистанцията в поведението й не се оказа препятствие в нашия контакт. От първия момент съзрях у нея възможността за внушение от екрана на онзи морален депозит, който за мен е целта на киното. По онова време завършвах сценария и образът на Мария Венера ме преследваше навсякъде. С цялата си противоречивост той бе вътрешно цялостен и напомняше класическата френска поговорка "Noblesse oblige" ("Благородството задължава").
- При екранизация на литературни произведения придържаш ли се стриктно към първоизточника? Филмът "Мария Венера" се основава на романа "Слепият Арго" на Джезуалдо Буфалино, починал през 1996 г.
- Придържам се предимно към неговия дух и морални стойности. След запознанството си с Оливия изцяло промених главния образ. Вместо носталгичната фреска на спомена, която ни предлага първоизточникът, насочих се към дръзката модерна жена, разчупваща оковите на вековната традиция, на закостенелите нрави на Сицилия...
Както в повечето филми на Бепе Чино, така и тук осезателно се усеща сицилианското му потекло. Завладяващата атмосфера, в която режисьорът ни потопява на екрана с умело намерените типажи и своеобразен живописен пейзаж; както и много-багреният колективен портрет на хората там показват не само творческо умение, но и задълбочено познание и духовно съпричастие. Личността му долавяме във всеки от персонажите - и в младия учител Анджело Амато, влюбен без взаимност в Мария Венера, и в Дядото, и в групата приятели, които времето ще отнесе със себе си...
- С изключение на филмите за Роселини, с творбите си сякаш се прощаваш със Сицилия, която отдавна си напуснал.
- Всъщност никога не съм я напускал. Все нещо ме тегли към нея. Това е един необясним магнетизъм...
- ...който се излъчва от силата на корените. В тях си успял да вплетеш и Оливия Маняни, която, доколкото зная, има 5-6 филма зад гърба си и живее между Рим и Париж.
- Да. Неин учител и партньор е Дарио Коста. Тя е завършила Академията за драматично изкуство в Рим. Участвала е в няколко телевизионни серии и театрални постановки.
- Актьорите са много доволни от работата си с теб. А техният избор е от първостепенно значение за крайния резултат. Робърт Олтман твърдеше: "След като кастингът ми е отличен, мога да кажа само: "Камера". Къде се крие тайната на сътрудничеството ти с изпълнителите и по-специално с Оливия?
- С характер като нейния човек трябва да се съобразява. Затова пък работата е интересна и напрегната. Навикнал съм първо сам да показвам на актьорите онова, което искам от тях. Разигравам с екипа съответната сцена, която ще снимам, с думите: "Аз съм ти", "Той е тя"... Така работих и с Оливия, която обаче винаги бе със свое виждане за нещата. Но споровете не бяха дълги. Някой своевременно се съгласяваше. Заснехме филма за пет седмици и три дни. Струваше два и половина милиона евро.
- Оливия познаваше ли стила ти, гледала ли е предишни твои творби?
- Сама пожела да види някои от тях. Още в Париж гледа "Чудо в Палермо!". Тогава се съгласи да прочете сценария и долови невидимата червена нишка: Роселини-Анна Маняни-Бепе Чино-Оливия. Спомняте ли си, че през 1951 г. Жан Реноар реализира филма "Златната карета" именно в Сицилия? В него участваше Анна Маняни. В "Мария Венера" вмъкнах епизоди с френския режисьор като почит към някогашната му творба. Само че на мястото на Анна Маняни е нейната внучка.
- Първоначално си имал намерение да възложиш същата роля на италианската звезда Мария Грация Кучинота.
- Ооо! Даже Оливия е знаела това. В нашите среди съм известен с факта, че държа на думата си. Сюрпризирана, тя веднага ме афронтира с въпроса: "Защо аз?" Отговорът ми бе: "В момента, когато ти подадох за пръв път ръка, я пое с такова достойнство и дистанция като принцеса, че си казах - ето я!". Имах обаче неблагоразумието да разкажа това на журналистка, с която говорихме за филма. Случи се нещо много неприятно. В печата се появи следната интерпретация: "Режисьорът Бепе Чино сподели, че Оливия е сноб". Тя от своя страна прочела този текст в интернет и възмутено ми се обажда. Следва скандал. Трудно е да се прецени коя е по-емоционална - внучката или баба й. Дълго трябваше да се оправдавам...
- Не си имал друг изход, тъй като за теб идентичността на един филм са лицата на участниците в него.
- Да, по никакъв начин не можех да се лиша от нея. Цялото й поведение доказва, че обитава историческия бароков център на Рим "Altier". Представяш ли си - сноб в джинси!
- Харесаха ли младите зрители този филм?
- Голяма част от тях го гледаха докрай. Това ме радва, тъй като публиката вече привикна да следи на екрана насилие, катастрофи, кръвопролитие, откровен секс... Винаги съм разчитал на по-задълбочените хора. Сред тях намирам моите зрители.
- А как реагират у вас журналистите?
- Няколко публицисти от основните вестници диктуват вкуса към киното. Във всекидневниците те получават за това месечно шест хиляди евро. Става дума за официалната преса. А онези, които работят в специализирания печат, печелят много повече. Засега най-позитивни отзиви съм получил за "Чудо в Палермо!". За реклама на нашите филми обикновено се отделят скромни средства. А в САЩ за производство и за реклама се заплаща почти по равно. Премиерата на един американски филм в родината му се състои едновременно в 2-3 хиляди кинозали. Можеш ли да си го представиш? Ние в Европа сме далеч от това, но пък сме богати на таланти и идеи!
- Чух, че си написал нов сценарий на съвременна етична тема.
- Целта ми бе да изградя морален разказ с доста динамична структура. Неговото послание е: не бъди ненаситен, тъй като, когато си обсебен от манията да искаш твърде много, накрая стигаш до задънена улица. Колебая се между две заглавия: "Залез" или парадоксалното "Краят на вечността". Всъщност през един уикенд главният герой осъзнава, че целият му живот е грешка и няма бъдеще...
- Какво е за теб Животът?
- Бъдещето.
- А какво е Изкуството?
- Бъдещето, погледнато от художествена гледна точка. Бъдещето, преосмислено естетически с художествени образи.
- Смяташ ли, че си достигнал творческа зрялост?
- Мисля, че се намирам в етап, когато имам зад гърба си сериозно творческо минало. Същевременно се надявам все още и на бъдеще. Мога да си позволя да синтезирам вече сентенции. Най-актуалната сред тях е, че тъкмо днес повече отвсякога е нужно да се правят "филми-хляб". Вкусен, но необходим хляб (става дума за духовна храна). Нямам предвид създаването на отегчителни, нравоучителни, дидактични произведения. За мен мисията на твореца е да предоставя възможност на зрителите да станат по-добри, да напуснат кинозалата "пораснали" с морален депозит, макар и от един милиметър. Без този стремеж изкуството губи смисъл.
- С какво ще запомниш тазгодишния 18-и МКФ "Любовта е лудост"?
- С две очертали се тенденции: първата - да разказваш за любовта и смъртта като френския филм "Покривите на Париж" на кюрда Хинер Салем, и втората - повествованието да бъде за любовта и живота като финландската психологическа драма "Писма до отец Якоб" на Клаус Херо. Искам да изразя увереността си, че кинематографистите от страни като България и Румъния, т.е новите членки на Европейския съюз, имат голям енергиен потенциал да разказват от по-различен ъгъл за любовта и живота. Във всеки случай Животът е единственият отговор, който може да се даде на Смъртта. Този отговор влиза в "хляба", за който говорих. Именно с него киното трябва да даде на зрителя духовна енергия, морален тласък. За жалост всекидневието ни изобилства с лоши примери. Всичко, което идва от медийното пространство, носи комуникацията на един ужасяващ свят. Той е най-големият ни враг... Ако на един фестивал видиш 3-4 качествени филма, значи той е осмислил съществуването си, какъвто е случаят с "Любовта е лудост". Такива произведения защитават реални стойности, което стимулира необходимостта да се подобри системата на живот. В наши дни в системата на бизнеса човек мисли предимно как да се изхрани, за да оцелее. Той е подчинен на необходимостта. Неговото съществуване е застрашено. Това е архаичен страх от смъртта, който се вписва в цялостния хаос. Вече настъпи моментът, когато самият Хаос започна да "плаче" за изгубените стойности...
- Кой, според теб, е най-значимият проблем на човечеството, на цялата планета днес?
- Липсата на "демаркационна линия" между добро и зло, истина и лъжа, бяло и черно. Програмираният хаос доведе до разместване и размиване на стойностите, което е твърде опасно. Най-важното, от което светът има спешна нужда днес, е трасирането на нова демаркационна линия, която да върне стойностите на реалните им места. Планетата не бива да се дели на парчета. Хората трябва да разберат, че ресурсите не може да се разпределят на мои и твои. Светът трябва да се възприема такъв, какъвто е - съставен от много страни, които не бива да бъдат противопоставяни.
- Един от най-болезнените проблеми в изкуството е противоречивото, понякога дори апокалиптично взаимодействие между творците и критиката.
- Спомена "апокалиптично" и моментално се сещам за Джило Понтекорво, който създаде малко на брой филми, тъй като изпитваше ужас от критиката. След нападките, които получи незаслужено за "Битката за Алжир", стигна до психоза - не му се правеше вече кино. Така че критиците трябва да подхождат етично и внимателно. Много от хората на изкуството са чувствителни и уязвими.
- По време на седемгодишното си сътрудничество с Роселини, което винаги си смятал за голям шанс, как се отнасяше той към критиците?
- Макар и да беше сред най-популярните следвоенни филмови режисьори на Италия, критиката го "ухапа" за "Паиза" (1946). Тази обида той не можа да преглътне до края на живота си. Много важно е отношенията между творци и анализатори да бъдат по-уравновесени, по-задълбочени, по-аргументирани.
- Година преди "Паиза" с "Рим, открит град" (за антифашистката съпротива), където дебютира на екрана Анна Маняни, Роселини фокусира международното внимание върху италианското неореалистично кино. Той бе признат за един от най-забележителните режисьори на следвоенния период и получи званието "създател на неореализма". Този факт не будеше ли вече респект?
- Явно е предизвикал повече взискателност, а и винаги се робува на разни каузи и влияния. Шестте епизода за войната в Италия, обединени под заглавието "Паиза", също получиха международно признание.
- Много години след раздялата си с Роселини Ингрид Бергман, вече участвала в куп холивудски филми, отбелязва: "Когато отидох в Холивуд, американските ми приятели възторжено ме приветстваха. На тяхното "браво!" аз сега отговарям: повечето творби, които съм реализирала в САЩ, вече са забравени, докато филмите на Роселини и днес продължават да са в кинотеките на цял свят". Да не говорим за влиянието му върху Новата френска вълна. След тази антивоенна трилогия (третият филм е "Германия, година нула", 1947) режисьорът създава нова трилогия: "Стромболи, земя господна", "Пътуване в Италия" и "Европа - 1951 г." с участието на Ингрид Бергман.
- Тя също бе "разстреляна" от критиката. За да оцелее, с помощта на приятелите си от ЮНЕСКО Роселини отиде в Индия да реализира документални драми за френската телевизия. Там опозна един друг свят; сприятели се с Индира Ганди. Пред лицето на тази безнадеждна беднота в страната той осъзна огромната необходимост да се говори за социалните проблеми на хората ("Индия", 1958). Така у самия него настъпи трансформация - започна да създава "филми-храна", за които говорих; обърна се към историко-философско-дидактичното кино. "Трябва да работя за човечеството" - повтаряше често. През шестдесетте години откри и силата на телевизията - въздействието й върху умовете на милиони зрители. Разбира се, става дума за познавателните, възпитателните, а не за комерсиалните предавания. Последната година от живота си (1977) бе председател на журито в Кан, когато "Златна палма" спечели "Баща господар" на братя Тавиани. Тогава организира конференция на тема: "Бъдещето на киното и телевизията". На нея подчерта: "Не искам да преобразявам телевизията; искам само десет процента от нейната продукция да служи за опознаване на човечеството, което включва наука, култура, философия, история." Уви, днес няма и един такъв процент!"
- Какво мислеше Роселини за авторското кино?
- В едно от многобройните си интервюта отбеляза: "Авторско кино за мен означава изкуство на творци, които отлично владеят професията си и я употребяват за доброто на хората. Но ако използваш този потенциал само за да издигнеш паметник на самия себе си, по-добре се заплюй в лицето."
- Познаваш българското кино от един по-ранен етап. Мнението ти за днешния му ден?
- Не бих казал, че съм гледал достатъчно нови ваши филми. Но в онези творби, които видях, присъства една нова чувствителност. Преди две години, по време на Седмицата на българското кино в Рим, бях изненадан от "Дзифт" на Явор Гърдев. Разбрах, че младите у вас не само са овладели филмовия език, но и са го придвижили напред. Силата на историята е постигната с мощта на езика. По-възрастното поколение режисьори някак се поумори. Сега много повече български произведения говорят от екрана за съвременната ситуация, а не само за връзката на миналото с днешния ден. Това е крачка към бъдещето.