Сбъркахме ли или ще се оправим?

Когато видиш в детски портфейл на дошло за малко при баба и дядо дете от бленувания преди години Запад карта за право да оказва бърза помощ, или да управлява самостоятелно велосипед, започваш да се питаш дали успяхме да вземем полезните неща от "тях", а не само онзи либерализъм, който разяде де-що имаше читави традиции в училищата ни? Детето е на съседите, но за изненада говори добре български. Обяснява, че е в трети клас и е държало изпит, писмен и устен, и за първата помощ, и за велосипеда. Не било лесно, късали го, но се справил и сега гордо показва ламинираните карти. 

Има и карта за библиотека, онази голямата, и дори я ползва с удоволствие, защото там имало книги, които иначе се скъпи. Дали защото майка му си беше голяма "натегачка" в нашето училище, или защото сега лекува в известна болница отвъд Будапеща, но е сигурно, че иска от детето си да стане читав човек. Това си е генетично заложено в корените ни български - образование му е майката и ако може къща да се построи, поне двустайна, за да има стая и за наследника. 

После се разбира, че гостенчето ходи с униформа на училище, но не може да ползва там айфон, защото "такива са правилата". Е, не си играе със съседските деца на улицата или в двора, а само чрез джобните телефони се включват от домовете няколко съученици в електронни игри, които били "ама много занимателни" и "полезни".  Времена и нрави, далечни от годините, когато ходехме по лагери или бригади, които сега наричат "комунистически диктат." Пък ние си прекарвахме весело, в колектив и се учехме да работим или се веселим в екип. 

Онова с "чавдарчета и пионерчета" 

било промиване на мозъци и то в идеологическа насока и сигурно има доза истина. Но и побоища между съученици не се наблюдаваха, и девойките не ходеха с размъкнати и скъсани дънки, защото "това е последен писък на модата". И дрога не се продаваше около училищата, пази Боже, да не говорим за пиянски изцепки по повод и без повод. Заемането на свободното време със занимания в колектив явно не е било само "идеологическа закваска", а начин за създаване на привички, полезни и в личностен, и в обществен план. С идеята да се внедрят скаутски организации нещо не се получи, чуждо ни е и по балкански не го възприехме. Но ако се види как в съседна Турция до ден-днешен от първи до последния клас деца и младежи всяка сутрин преди занятия пеят своя химн, всички в униформи, без значение дали са частни или общински училища, вдигат националното знаме и после тръгват в редици за час, сигурно човек ще си помисли, че това не е нищо друго освен диктатура. Но си е практика и в светска, и в ислямизираща се Турция, при всички управления от времето на Ататюрк, та до днес. За Османската империя не е сигурно. Така се пази държава и интереси, ще кажат някои. Това е отживелица, не е европейско, ще кажат други. Ние все спорим и по нито един въпрос не сме на еднакво мнение. 

Но няма как да се каже, че Турция не е държава, каквато и да е, а нашата си я пустосваме често-често. Или просто младите ни я напускат. По европейски. Там някъде по света ще отглеждат децата си, а ние ще се дивим защо повечето не говорят вече езика ни, но могат да оказват първа помощ още в невръстни години. Но и да се дивим, и да се гневим в социалните мрежи, не сме в състояние да спрем онази бяс за промяна на учебните програми в стил "този не става за цивилизационния ни избор", онази история мирише на национализъм, другото не е "политически коректно", а учебниците ни за всеки клас ще са колкото броя на учениците, едва ли не. 

Учителите, омерзени от отношението на държава, родители с наследниците им и дори обществото като цяло отдавна са вдигнали ръце и някои от тях без капка свян допълват, ако се получи, знанията на възпитаниците си чрез частни уроци. Или просто ги пускат от клас в клас, за да си нямат допълнителни проблеми и разправии с родителски претенции. Понякога гарнирани с физически "потупвания по раменете". Като в "Бърза помощ" напоследък. 

Къде сбъркахме? Има ли начин за промяна, т.е.

за връщане към корените 

онези с генетично заложеното преклонение към даскала и "четмото и писмото"? Или към онова домашно възпитание, за което беше важно да не се каже "липсват му първите 7 години"? Децата ни няма да се върнат да играят по дворове, защото ги няма вече. Улиците и тротоарите са заети от автомобили. Парковете са неугледни и с алеи с асфалт от времето на соца. Битка с интернет е безсмислена и обречена. За униформи в училище, които поне на вид изравняват социално слабите със заможните по семеен произход деца, ще се вдигне онзи шум, който съпътства всяка идея за диалог и намиране на решение в обща полза. Ще се даде за пример Европа, ама коя Европа? Онази, която се грижи за себе си и собствените си деца, а нас оставя в периферията? Ние да му мислим. 

Е, мислим ли? Вижда се. Накъдето и да се обърнеш, натрупани проблеми, липса на идеи, работа на парче с провинциална окраска и самодоволни оценки за достигнат просперитет. А децата ни са такива интернационалисти, каквито не бяха и по време на оплювания соц. Защото все повече отиват там, а баба и дядо остават тук, но това е до време, нали? Тогава как да се съхраним? Струва си усилието за размисъл и действия, безспорно. Въпросът е ще се оправим ли или отново ще отложим?