Куба и българската испанистика

Румен СТОЯНОВ

В продължение и протежение на три десетилетия (1959-1989) България и Куба поддържаха и развиваха най-тесни, приятелски, взаимополезни връзки, до степен, че тъй задължаващото прилагателно братски наистина отговаряше на действителността. Фидел Кастро бе възгласил, че оглавяваната от него революция ще бъде социалистическа; първа в Западното полушарие, първа в Америка, току под носа на козобрадия Чичо Сам - две бради една срещу друга, разделени от едва 90 мили, брада пред брада, марксистка и империалистическа. Дързост изненадваща, чак смайваща, човечеството живееше поделено в два лагера: Студена война, пък нали врагът на моя противник е мой приятел, съвсем неочаквано, даже изневиделично, бликна потребност да подкрепяме далечния Остров на свободата, непредвидимо оказал се нам близък. Становище, наложено от идеологическо-политически съображения, което повлия решително върху дотогава скромната отечествена испанистика: щом искаш с някого да приятелуваш, трябва да го опознаеш, за което е нужно да му знаеш езика, историята, културата и така нататък, че да е успешна двустранната дружба.
Да, първоначалният тласък на испанистиката ни бе дошъл не от европейска Иберия, а от подекваторна Аржентина, гдето по него време живеят около 20 000 нашенци, там е единствената ни легация в цялата Латинска Америка. Испанисткия прощъпулник сторва го Борис Шивачев, завърнал се от нея страна с увредено здраве и умрял без да навърши тридесетак. От Аржентина тръгва българската испанистика и в тукашното й развитие участват 12 души, научили езика там, но после идва ред на Куба и за него ще кажа нещо съвсем кратко.
През 1961-ва в Софийския държавен университет "Кирил и Методий" бе открита Катедра по испанска филология и постъпи неин първи набор, 32 юнакини, юнаци, включая моя смиреност, поради което говоря като пряк тогавашен съобщник. Щастливците бяха избрани не с приемен изпит, а по успех в средношколските дипломи. Това за катедра университетска звучи впечатляващо, ала въпросната съставяха я двайца: пенсионираният романист проф. Тома Ст. Томов, основополагащ след френска, италианска катедри, и трета, подпомаган от младата Емилия Ценкова, родена в Буенос Айрес. Той ни водеше всички теоретични предмети, а тя - езиковото обучение. Нея съща година, бидейки войник, приеха ме българска филология, ради Берлинската стена бе наборът извънредно задържан до Нова година и аз се прехвърлих направо към втори курс. Бидейки добър студент, през 1964-та отидох стипендиант в Хаванския университет да приключа образование и се върнах в 1968-а, удостоен с дългото и туканцък необичайно звание лиценциант по испански език и кубинска и испаноамериканска литература, пък допълнително изкарах следдипломна специализация.
Катедрата бе плод благодатен на скоро зародените българо-кубински вземодавания и бъдещо ядро на испанистиката ни, та съм пряко облагодетелстван, и то дважди, посред Балканите и в Големите Антили. След 10 ноември България тръгна по друг път, но извършеното през трите въпросни десетилетия на искрено и всестранно сътрудничене остава неотменимо и широко, определящо пътя й не само тогава, но и по-късно, далеч извън собствено казания филологически обхват. Мнозина лекари, агрономи, инженери, музиканти, спортни треньори, преподаватели работеха в Острова и на място се запознаваха с културата му, научаваха езика, донасяха тамошни книги и без да го възнамеряват образуваха жив, сърдечен мост между двата народа.
Кубинските заслуги в отечествената испанистика са големи, очевидни, па и неотменими. Една от тях, никак малка: по онова време преподаването на тоя език навлезе в средни, висши училища и ако днес той е второто по разпространеност и важност чуждо говорене, явен принос има Куба. Тя стана прозорецът ни към цялото огромно испаноезичие. Това не беше целенасочено действие, а последица от нашите отношения с нея. Пример красноречив: световното явление, известно като нова латиноамериканска повествователност, включая прочутия магически реализъм, оказали положително влияние върху наши книижовници, читатели, навлезе главно през Куба и по причина съвсем проста: единствено оттам идваха литературни творби, създадени в подконтинента. Издават ли някого - салвадорец, гватемалец, боливиец в Хавана, значи той подкрепя революцията и получаваме достъп до негови страници, своего рода неизречно разрешение да го превеждаме. В София имаше книжарница за чуждестранна литература и от двадесет и едната държави, чийто официален език е испанският, можеше да се купят единствено кубински.
Нямаме история на българската испанистика и едва ли някога ще я отимаме, тъй като, с думите на Левски в писмо до комитетски съратници "И работа трябва, братя, работа". Обаче какво (освен мързел?) пречи някой да направи библиографски справочник, озаглавен "Кубинската литература в България", с което би онагледил една многостранна дейност? Ако бъде придружен от задълбочено изследване, достоен е за магистратура, докторантура, вместо проучване върху нечие творчество без никаквичък, никаквейш допир о нашата култура.
Идеологическата общност или различност са едно, а литературно тридесетгодишно общуване - друго, мигар Алехо Карпентиер чрез своята възхитителна повествователна инаквост не оказа тук положително въздействие тъкмо защото живеехме в лагерна затвореност и съществуваше злокобното понятие идеологическа диверсия? Означаваше нежелани, вредни прониквания на буржоазни космополитически веяния върху социалистическия ни мироглед и по тоя начин объркващи нашата убеденост в непобедимата правота на марксизма-ленинизма. По това съображение огромното испаноезичие оказваше се подозрително, с едно единствено изключение: Куба. Криво да седим, право да говорим, и досега из целия латиноамерикански подконтинент родната книжовност е (оскъдно) най-достъпна в Куба. Нещо повече, тя биваше, макар и плахо, разпространявана и другаде благодарение на Острова.
Следвайки народната мъдрост гладна кокошка просо сънува, ще припомня: имаме испанска филология, културология, библиотекознание, а никое (ах, римувано-мечтателно когах?) не понечва (що тъй?) да хвърли поне скромен поглед към осезаемото кубинско присъствие в нашата култура през въпросните тридесет лета, есени, зими, пролети, камо ли да зърне пък нашето в Острова, твърде, твърде налично в какво ли не. За ограничения ни тогавашен културен кръгозор Куба беше привлекателна, освежаваща новост, пролука, откриваща доскоро недостъпни, мамливи далнини. Днес кой би предположил, че български текстописци и композитори съчиняваха песни в кубинския моден ритъм ча-ча-ча, то художествени изложби, балет, стотици млади антилци добиваха знания в тукашни техникуми, следваха и завършваха висши науки, та в родината си отнасяха по нещо от гостоприемна България.
Отмина един 45-годишен времеотрязък в новейшата ни история, трябва спокойно да правим оценки на хубавото и лошото, без волен или неволен превес към само едното или само другото, защото няма обществен стой единствено с лоши или хубави неща, те винаги неотменимо съжителстват в различни прояви и съотношения.
Без дори малейшо преувеличение трябва да кажем, че с кубинско плодотворно сътрудничество отечествената испанистика бързо укрепна, приобрети сили, развитие, самочувствие, израсна в обществено значима, спечели международно признание, въпреки строго идеологизираните ограничения. Неблагодарността не прави чест на упражняващ я.