Татяна Попова: Всеки ученик е отделна вселена

ТАТЯНА ПОПОВА е родена през 1991 г. Завършила е българска филология (бакалавър) и продуцентство и креативна индустрия (магистър) в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Преподава български език и литература в 18 СУ "Уилям Гладстон" в София. Дебютният й роман "Чуй щурците" стана победител сред 54 ръкописа в Деветия национален литературен конкурс за проза на ИК "Хермес". Обикновено прекарва летата при роднини в Приморско, както е и тази година. Според нея морето е по-добро от всички психолози - носи успокоение и вдъхновение. Макар че не липсват случаи, в които в пълна хармония и щастие човек се радва, че е избягал далеч за отдих, но изведнъж чува: "Госпожо, какво правите тук?", казва с усмивка Таня.

- Таня, откога се занимавате с учителската професия? 

- Вече пет години, новата учебна година ще ми бъде шеста. 

- Какво научихте за себе си и за децата през този период?

- След университета човек си мисли, че познава тийнейджърската душевност, че е съвсем наясно как се преподава и влиза с едно самочувствие, което се разбива за около един час в училище. Научих, че един урок може да е перфектен в идеализираните ни представи, но класната стая е динамична. Станах много по-толерантна и осъзнах, че всеки ученик е отделна вселена. Започнах да разбирам по-добре и моите бивши учители, чието поведение ми се струваше чудато и странно.

- Забавно ли ви е да преподавате и да общувате с учениците или надделява отговорността за образованието и възпитанието им? На какви теми, извън учебните, разговаряте с тях?

- Първите години ми беше забавно, гледах на комуникацията по-скоро като приятелски разговор и желание за споделеност в литературния свят. Впоследствие обаче сякаш отговорността стана по-голяма. Разбрах, че трябва да си малко по-дистанциран. Разговаряме почти на всякакви теми, но гледам да са свързани с живота им в училище, с отношенията помежду им и най-вече с работата им като колектив.   

- Успявате ли да ги запалите за четенето, при толкова много изкушения във всекидневието им? 

- Мисля, че да. Стремя се в часовете винаги да говорим и за произведения, любопитни факти извън учебната програма; да задавам творчески проекти, с които да ги заинтригувам към най-разнообразни теми. И най-вече свободно да дискутираме литературата, а не единствено да повтаряме клишета на вече утвърдената критика.  

- Според вашите наблюдения, като родители, познаваме ли добре своите деца? Умеем ли да разговаряме с тях за истинските неща, които ги вълнуват?

- Някои ученици имат добра комуникация в семейството и това личи по поведението им. При други обаче родителите нямат време или желание да общуват с децата си и не ги познават. Това рефлектира върху тях и те постоянно търсят доказване и внимание.

- Кои са най-големите опасности за подрастващите в съвременната среда на живот?

- Най-застрашени са от факта, че всичко около тях е достъпно, информацията е на "един клик разстояние". В това има доза цинизъм. Изгубен е чарът на търсенето и намирането. Те присъстват в свят, в който има изобилие и насищане от всичко; в който, за да оцелеят, трябва да са настроени практично (дума, която за литераторите е като иконата за атеиста). Най-тъжно е, когато чуеш: "Това няма да го има на матурата, защо ни е да го учим?"  

- Някога представяли ли сте си, че ще преживеете нещо подобно като ситуацията, породена от пандемията от КОВИД-19?

- Ситуацията на пандемията наподобява сюрреалистичен роман. Отдавна си мислех, че нещо разтърсващо ще се случи; нещо, което да измени изцяло организацията на работа, да ни припомни, че динамичният живот на консуматорското общество в един момент ще рухне. Но не си представях, че ще е точно в такъв вид. 

- Кое беше най-трудното за вас като учител?

- Началото и привикването към новата форма на обучение. Не е лесно да се пребориш с неизвестното и с притесненията при учениците. Няма как да знаеш каква е ситуацията им вкъщи. Трябваше време за адаптация не само на учениците, учителите, но и на родителите. Не липсваха и комични ситуации, но всички положихме усилия в процеса и мисля, че се получи успешно.

- А в личен план?

- Почувствах периода на пандемия като време, в което ми се дава отдих от света. От една страна, тази ситуация ме изнерви (както, предполагам, повечето хора), заради страха от неизвестното, дистанцията от близки и приятели; но от друга, сякаш ни се предостави време да помислим, да работим върху себе си. Това беше и време, в което успях да работя по втория си роман.

- Читателите, с които се срещате на представянията на "Чуй щурците", какво споделят по отношение на сюжета, героите, проблемите, които поставяте в романа?

- Интересното и ново за мен беше, че всеки читател се е впечатлил от различен аспект на историята. Някои споделиха, че сякаш върху тях са излели кофа със студена вода, почувствали са се пробудени. Други признаха, че са се ядосвали на главния герой, че са искали да спрат да четат, защото им се е сторило твърде шокиращо на моменти. Но когато са оставяли книгата, не са издържали и са се завръщали да видят какво ще се случи натам. С радост разбрах, че съм държала будни много от читателите. Повечето ме питаха наистина ли това е художествена измислица, защото звучало твърде автентично. Всеки от коментарите, които получавах и получавам, ми е любопитен и ценен.

- Всъщност писането как ви привлече, как ви се откри? Чувствате ли необходимост то да бъде ваше постоянно занимание?

- Талантливият български писател Владимир Зарев ми беше казал, че вторият роман се пише най-трудно. Напълно съм съгласна. В момента пиша роман, чиято главна тема са децата на 90-те, поглед към миналото на това, бих казала, вълшебно детство и настоящето им като вече пораснали хора. Ще цитирам Хемингуей: "Да пишеш всъщност е лесно. Сядаш пред пишещата машина и започваш да кървиш." Винаги съм имала афинитет към писането, още от детските си години. Чувствам го като страст, необходимост, терапия и мисля, че ще ми бъде постоянен спътник.

- Какви книги четете? Кои автори ви вдъхновяват или ги чувствате близки?

- Обичам творби, които действат върху сетивата и показват различни човешки съдби, обрати. Не ме привличат книги с изкуствени фрази, клишета и още по-малко - такива без история в себе си. За мен писането е слабо, ако не си разказал нищо, а само си редил високопарни думи. Като студентка обожавах руската литература, фаворит ми беше Достоевски. Днес един от любимите ми автори е Карлос Руис Сафон. В мисловното ми шкафче от спомени за прочетени книги поредицата "Гробището на забравените книги" заема първо място. Харесвам и повечето произведения на Стивън Кинг. Ако съществуваше хапче, с което да забравя едно прочетено произведение и имам право да го използвам веднъж в живота, щях да го взема, за да прочета отново "Аутопсия на една любов" на Виктор Пасков.

- Освен четенето и писането, какво друго ви разтоварва?

- Обичам да спортувам, да гледам филми, обожавам да пътувам.  

- Следите ли какво се случва в обществено-политическия живот у нас? Смятате ли, че е важно за младите хора да изразяват мнението си и да бъдат чувани/питани?

- Следя, но не с интерес. Мисля, че човек не може да бъде наясно с всички скрити интриги и манипулации. Смятам обаче, че протестите са важни не с това дали една или друга партия ще вземе властта, а за създаването на гражданско общество, което умее да надава глас при нередностите. Интересен, във връзка с това, е училищният живот. Винаги съм казвала на учениците, че ако системата (в конкретния случай аз като учител съм в ролята на представител на тази система) не е в правото си, те трябва да са обединени и да се противопоставят. Само така биха могли да променят обстоятелствата и грешките ни (а такива несъмнено има, все пак сме хора). Мисля, че на този принцип трябва да действа едно общество, за да не се чувства никой недосегаем.