Сърцевед на българския национален дух

В историята на българската литература Емилиян Станев е връх, който ще се вижда на хоризонта й не само днес, но и в бъдещето, колкото и да се отдалечаваме във времето от годините, през които той написа своите книги. Тридесет и осем години откакто писателят не е между живите, днес, когато имаме само неговите книги в библиотеките си, все по-често ще се обръщаме назад, за да търсим този необикновен магьосник на словото българско. Щастливи са онези, които са имали рядкото щастие да познават отблизо големия сърцевед на българския национален дух.
Аз не познавах лично Емилиян Станев, но съм слушал да разказват колко сладкодумен и неспокоен събеседник е бил той. Единствената ми среща с него бе на 16 април 1973 г., когато гостува на Кабинета на младия писател. Беседата му се състоя в Синия салон на СБП. Няма да описвам как бе организирана, нито ще цитирам кой и какъв въпрос зададе, защото в училище учителят задава въпросите, а учениците му отговарят...
Към разговора проявиха интерес и писатели, които за нас вече бяха учители. Васил Попов (1930-1980) присъства от началото на срещата, а някъде по средата в салона влязоха малко стеснително Йордан Радичков (1929-2004), Дико Фучеджиев (1928-2005) и Дончо Цончев (1933-2010). Аз бях поканил със себе си стенографа Иван Енчев от редакцията, в която работех - исках да запише всичко през онази вечер. За съжаление седяхме далеч от Емилиян Станев, а той говореше тихо. Затова и стенограмата, която имам, е непълна. За читателите на "Словото днес" предавам дословно само част от това, което ни каза първомайсторът на българската литература, като пропускам участието в диалога на учениците му.

- ...Откровено казано, да ви кажа как по-хубаво може да се пише - не мога. Аз сам не съм разбрал как става това. Как се ражда творчеството - не мога да обясня. Има хора, които могат да го дефинират, да го обяснят - аз не съм в състояние да направя това. За мен от най-голямо значение е дали природата те е създала за тази работа, дали ти е дадено или не е... Може да се случи на някой да не му провърви, но ако я има искрицата - по-нататък ще тръгне...

- Никога не запланувам работите си предварително, не казвам: "Ще напиша такъв и такъв роман". Такива изявления дават само ония автори, които получават контрактации... Пиша и чак тогава ми става ясно излиза ли нещо и какво е то. Писателят не знае какво знае. Като седне да пише - тогава разбира какво знае. Ето защо аз се отнасям с недоверие към различни симпозиуми, конференции, семинари и т. н. на които се мъчат да му намерят цаката на това, как се прави изкуството. Искам да ви кажа, че с мъдруване тя не става!

- Как написах "Легенда за Сибин, преславския княз"?
Тя се появи благодарение на четенето на родната история. Бях се увлякъл преди няколко години, четох много исторически трудове и не подозирах, че ще напиша под тяхно влияние свои нови работи. Четях ги без "користни подбуди", четях ги като българин, който иска да опознае самия себе си. Нали науката говори за значението на гените, на онова, което се предава от поколение на поколение, от деди - на бащи, от бащи - на синове и внуци. И в нас, значи, има нещо, което е дошло от столетията, което е в кръвта на народа ни. Това са някакви български гени. Ето защо трябва да се връщаме назад в столетията, да вникваме в тях, да ги осмисляме, за да осъзнаем и собствената си, днешната си душевност. И бих ви посъветвал да четете и знаете добре историята на българския народ. Трябва да има "български теми".
Четях изданието на БАН в осемнадесет тома "Извори на българската история". После отидох в Преслав. Спах там в една малка дървена къщичка на учени. Обладало ме бе едно особено, някак тайнствено състояние. У мене се бе породило някакво вътрешно влечение към древността, някакви сили ме теглеха да тръгна с въображението си натам и когато малко по-късно в София професор Бешевлиев ми показа снимка на една чаша, намерена в един преславски гроб с надпис "Сибин, велик жупан на България", това беше сигнал за започване. Изскочи заекът, както казвам в такива случаи. Това беше причината за написването на романа. Имах впечатления и познания, които не почиват само на изказвания от книгата. Или това бе един малък повод всичко да се обедини, драги колеги.
Авторът има право да прави своята интерпретация върху историята така, както я вижда. Сибин е един прекрасен прабългарин от ХІV столетие, но какво ме интересува мен? Това, което изобразявам, е един елемент, от който е съставен (...) Прабългарите се различават много от славяните, пък и от (...) Новата наука показва (...) Един народ минава, основава държава и (...) Знаем от историята, че една част от прабългарите останаха в Панония, друга - в (...)  И това смешение между славяните и прабългарите ще бъде тема на друго произведение (...)
Питате ме за образа на Патриарх Евтимий. Патриарх Евтимий е един завършен човек. Струва ми се, че с нищо няма да накърня величието на този човек. Патриарх Евтимий може да бележи една връхна точка в българския дух, но той не е типичен. Той е твърде далеч от българина. Даже мъчно възприема духовните ценности.

- Как написах "Антихрист"?
Четох един том стара българска литература - Антология, съставена от професор Динеков. Когато започнах да чета житията, видях една нова форма на изображение на материала. Порази ме тази опростена форма на изповед. Тя не търпи никакви излишни неща. Наситена е с пределна естественост и емоционалност, насочва вниманието към най-главното, същественото в човешката съдба. И реших и аз да опитам в тази непозната форма. Важното бе да намеря сюжет, който да е подходящ. Не търсех автентизъм, а постъпих свободно в боравенето с историческите факти и лица.
В изкуството е от значение да предложиш индивидуална, неповторима трактовка. Трябваше и аз да говоря с езика на героя, щом се докосвам до него. Когато писах романа "Антихрист", имах чувството, че съм с расо, като монах. Героят ми говори и мисли така, както мислят  хората от тази епоха (...)
Имах пред себе си примера на редица писатели, които точно така постъпват с древните хроники, преосмислят ги от всяка гледна точка. Ненапразно Шекспир е вземал стари теми. Така и Шилер преосмисля легендата за Дон Карлос, прави от него силна героична личност. Така че не мога да се съглася, че един писател, когато пише на историческа тема, трябва непременно да бъде автентичен. Не, той ще има друго тълкувание, друго вникване, друга история на философията на своето време. Защото историята фактически най-често ви дава възможност да разберете неговата душевност, нрави, песни, литература.
Аз не търся исторически факти, аз търся човека, търся да разбера душата му. Освен това аз винаги съм изхождал от съзнанието, че у човека има много нещо постоянно, че той не се променя така лесно с вековете. Моите герои в ред отношения са истински чеда на времето си. Моето време е определено. Едното е от ХІV век, другото - ХХ век. Но вземайки тия хора от това време - близки ли са ви? - Близки са. Когато ние четем елинските класици - чужди ли са ни? - Не, не са чужди. Писателят може да вложи - както Шекспир в своя Хамлет - толкова много, че дори един-два века да отиде напред. Ето защо това не бива да се взема като някаква условност, без която не може. Нарисувайте душевния характер и обществения слой и ще получите в  художествено отношение едно силно, вълнуващо произведение.

- Мене ме наричат философ и ми става неудобно, когато чуя такова нещо (...)
Казвал съм и друг път - тема и сюжет не са едно и също нещо, както мислят някои. Ето защо аз не бих казал, че тия две мои книги са исторически. Може писателят да се връща с десет века назад и пак да е актуален с въпросите, които засяга. А друг уж ви разказва за нещата, които непосредствено ви заобикалят, но ви е чужд и до скука безразличен. Лично за себе си мога да кажа, че от "Иван Кондарев" насам моите книги са съвременни. За да проумее тайната на своето време, за да навлезе в лабиринтите на битието, художникът има право да търси истината навсякъде: и в миналото, и в сегашното, и в бъдещето. Но той никъде не може да избяга от себе си: той всичко измъква отвътре, от дълбоката си същност. Писателят е най-големият извор сам на себе си. И тайната, великото умение в това изтръгване на нов живот, е своеобразно акушерство, на което той сам се подлага непрекъснато.
Времето ще направи разлика дали си регионален или световен писател? Важното е да си писател! Всички ние, пишещите, трябва да мислим по български. Колкото и да сме съвременни, да сме в крак с общата мода, нашият народ си има свой, различен от другите кодекс за ценностите.