Омагьосани места
55 реда за един 55-годишен юбилей
/ брой: 156
Само един поет по природа може да определи книгата на живота си "Високо, зелено и нежно...". Това си помислих в първия миг при вида на обемната белетристична книга на писателя-философ Мюмюн Тахир, излязла условно около неговата 55-а годишнина. Нарекох я книгата на неговия живот, макар да знам, че на белетриста оттук нататък му предстои много неща да премисли и да напише. Защото и философите дори помъдряват по-късно.
Мюмюн Тахир определя книгата си като биография на пътя, визирайки физическата и условната граница в територията, станала пейзаж на духовното му отечество...
Това "Високо, зелено и нежно" за мен са Родопите, в чиито гънки се е пръкнал авторът на тази съдбовна книга и той е дочул през времето в него Орфеевите трели... И в известен смисъл благородно му завидях, че се е родил там и люлката му се е залюляла в най-българската планина. Тя е един цялостен свят. Тя се е разположила така удобно върху нашето отечество, спуснала си е полите чак до Бялото море. Родопите са най-шеметното нещо на нашето отечество. А Мюмюн Тахир е създал свое отечество в това отечество - в Кърджалийския район на Родопите.
Аз изпитвам особени симпатии към този етнос, преди доста години в качеството си на странстващ летописец ходех в този район и разказвах за неговите люде, вслушвайки се в двуезичния му говор. Мюмюн Тахир е чедо на този трудолюбив етнос. Героите на неговите разкази са действителни люде и няма нищо странно, че в словото на писателя авторът заприличва на героите си. Навлизайки в света на Тахир, читателят попада в омагьосаните му места, в които освен любовни преживелици, освен труд и житейски сблъсъци, героите разравят могили и търсят заровено имане от своите предци. Но общувайки с поетичната природа на Мюмюн Тахир, искам да се хвана за неговото лирично слово. Ето: "В слънчеви дни водата е синя, сякаш небето слиза в нея - в дълбокото потъмнява и става непрозрачна. До късно лято върхът на планината е покрит със сняг - езерото е в самото му подножие, планината се разлива плавно надолу, преминава в приличащите на зелени гугли хълмове и потъва във водата. Наоколо са разхвърляни лозя и ливади. Избуяли храсти, кленове и борки се оглеждат в божието огледало, клоните на върбите се гмуркат в езерото, а сенките на старите чинари се удължават и преди залез стигат чак до другия му край.
Във водата плуват лебеди и патици, по брега обикалят жерави и пъдпъдъци и единствено тяхната врява нарушава дълбоката тишина на тия омагьосани места, където имаш чувството, че чуваш шепота на Бога. Всеки полъх на вятъра, идващ от високите върхове, нашепва за чудеса..."
Ето тези чудеса в Мюмюн-Тахировия микросвят разширяват пейзажа в едно безгранично отечество, стигащо до звездите. Затова авторът е сложил черно на бяло под своя портрет на корицата "...ето тези разкази, в които действат и дишат живите ми герои..."
"Високо, зелено и нежно" е побрала в своята поетична обсерватория звуци и багри от живота на хората, затова с основание авторът смята, че равносметката му дотук е този летопис на предишното утре и сегашното вчера.
Но ние сме в правото си да очакваме най-доброто от този автор оттук нататък. И така - нататък.