Наказана с любов
Дъждовният блус на Ана Александрова е само част от пейзажа, от космичната звездна дестинация, в която поетесата странства, забравила за времето
/ брой: 47
За кой ли път препрочитам една тънка, елегантно издадена стихосбирка от 50 страници, озаглавена "Дъждовен блус" (изд. "Българска книжница"), на една шеметна поетеса, моя приятелка - Ана Александрова. Такова чудо отдавна не ми се бе случвало. Аз, който съм "натровен" от четене на текстове в мерена реч, сега се чувствам запленен от истинското слово на Поетесата... Моят любимец Чани тази сутрин точно в седем и половина отново ме докосна по бузата с муцунката си за добро утро, озадачен, че пак съм буден и нещо чета. А аз отново и отново се взирам в снимката на Ана на четвъртата корица и неволно откривам някаква голяма прилика с по-предишна столетница - Дора Габе. Е, казвам си, две големи българки... И двете - наказани с любов...
И така. Шеметът ми продължава. Дъждовният блус на Ана Александрова е само част от пейзажа, от космичната звездна дестинация, в която поетесата странства, забравила за времето... И се досещам, че преди няколко години тя гостуваше на Файтона и поредната вечер в НЛС "Старинният файтон" се превърна в неин празник, на който присъстваха и поетичните й биологични чеда - Волен и Мая, които съзирам и в тази книга с посвещения. Но и те са понесени в дъждовния блус на майка си, а тя все повтаря: "Дъждовен блус... Привиждам отново незримия,/ любимия образ, докоснат от мен като жив..." Какъв висок дух, какъв полет на поетичната душа, наказана с любов към живота...
През стъклото лилаво градината
се люлееше в сребърен звън.
Бяха меки и нежни очите ти -
като зимата вън.
Имам чувството, че чета стихосбирка на млада поетеса, а не е така. И май... Тя знае, всичко е в мисълта й, в сърцето й, всичко носи като личен багаж, наречен Битие.
Пейзажът зимен стеле синкав сняг
в ранената от самота градина,
където сред дъждовен смях премина
на битието пъргавият впряг...
И пак животът властва... Кротко вън,
сред преспите, едно дете играе...
Така познато... Може би това е
детето в мен, събудено от сън.
Невероятен е моят поетичен шемет. А тя, Поетесата, ми признава:
Небе и ад! Задъхват ме контрастите!
Кристал и кал разкъсват мойте вени.
Летя - пропадам в пъкъла на страстите...
Възкръсвам - вдишвам ново вдъхновение.
Продължавай, Поетесо.