Като знак за светлина

След неотдавнашния призив на поета Светозар Аврамов да го прегърнем приживе, защото беше сигурен, че сме го видели добре изправен сред светлината, ненадейно е странствал седем години в гънките на живота със заетостта на пчелата, за да се появи като най-младия юбиляр. Но и това някак без ритуал и да ни каже, че е в сезона на есента - най-лиричния за поезия.
Разгръщам седмата му стихосбирка, вървя по тихите алеи на страниците, заслушан в неговото мълчаливо говорене. Той знае, че който не разбира мълчанието, не разбира и думите. А ние с него отдавна сме разбрали, че този начин на общуване е най-утешителният. Стихосбирката "Есенна любов" може да се чете отзад-напред, така, както се върви по една алея в парка - все едно в коя посока. Пейзажът е един... И това казване в началото на края: "Ти си огънят в тихата есен" се обръща към предишното: "И те обичам денонощно", и още: "Прегръщам те като спасение" и то - "по пътищата стръмни на живота..." А той не спира да въздиша: "Прегръщам душата ти", защото "Спасението е любов". Както се вижда - можело и така... Важното е, че алеите, по които ни води, са акумулирали неговото тръпчиво присъствие, че тази пъстра есен е дошла неусетно и го шемети с багрите си, че той е в нея и тя е в него, че си принадлежат. Така стигаме до завоя на алеята, на който изповядва убеждението, че е по-добре да разгаря любовния пламък, защото го очаква напред ли, назад ли любовна история, която е в пейзажа. И съвсем на място дочува музика от Берлиоз, за да обещае на оная, към която е тръгнал: "При теб ще дойда с много светлина..." А е с усещане, че тя е с "огнена младост", защото е "огънят в тихата есен..." Разбираеми са поетичните тръпки, които търсят момичето, надява се то да го върне към живота, продължавайки да пита: "Какво е любовта?" А тя е пред очите му, в очите му, в сетивата му и в наслагалите се лирични импресии в мерена реч - есенна любов...
Ето че съвсем естествено минахме по алеята отзад-напред безпогрешно, защото съм сред есенната тишина, когато Светльо се досеща за есенната си възраст, преди да чуем есенната му молитва, в която ще отрони и своето: "Обичам те с усещане за полет."
Да се върна обратно, си казах, застанал пред есенните брези... Той на себе си говори тихо, шепнешком: "Взирам се в живота си, преминал в грях и търся справедливо опрощение. Но идва бавна самота и ме обгръща..." Доближавам се до моя приятел, срещам погледа му и без думи му казвам, че самотата е проблем на цивилизацията... А той гледа брезите като картина в галерията на природата и тъкми лиричния си сонет "Брези": "И лутам се сред белите брези и виждам как от звездните предели ти прииждаш - като знак за светлина и за човечност..." На нея, естествено, говори той, а аз го чувам. И дори я пита: "Защо едва сега", но във въпроса му има надежда. А тя го поглежда с очите на икона и му прошепва: "Любовта е вечност..." Те вече са съвсем близо, вгледани един в друг. А той я моли: "Съхрани, ако можеш, моята светла въздишка и ще останем до пламтящото огнище..."
Искам под линия да кажа нещо, което е над целия този невидим мой репортаж... Светльо Аврамов цял живот копнее точно за партньор и семейно огнище, защото и той е наясно, че светът е за двама... Затова съм го виждал да се доближава с надежда до не един свой мираж с изящен профил, който все му се изплъзва, защото е мираж... Но монологът му, макар и вътрешен, стига до мен: "Аз вървя в лабиринта на нощната улица/ и те търся в самотната есен с надежда." Той призовава въображаемия образ да пристигне, да се намерят и да прегърнат живота си, за да тръгнат по пътя - двама завинаги. Тези "двама завинаги" е в цялото му седемкнижие...
Стихосбирката "Есенна любов" ще бъде представена на 5 декември от 18 ч. в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий".