Друго нещо
/ брой: 180
Като препрочитах тази заран текста, който написах вчера за най-малките ми внучета Росена и Николайчо, да са живи и здрави и да станат звездни личности, си казах, че днес ще напиша ДРУГО НЕЩО.
Хванах се за последните две думи, защото те са придобили по-голям смисъл в битието ни и се замислих навръх Илинден за моето жилаво племе, което вече му пусна краищата относно националното самочувствие.
Тези дни внучетата ми бяха на екскурзия в родината на Джани Родари, с чиито "Приказки по телефона" израсна майка им, и им бях заръчал да видят дома на моя познат и събрат. Но друго нещо ме притеснява не само в подсъзнанието, а и в самото съзнание и то не е свързано със суетата ми, да речем, относно славата на творец, че на малцина им изгрява звездата като на Джани Родари. Жорж Бизе е формулирал явлението, казвайки: "Славата идва и си отива, а неизвестността винаги остава." Моят смут иде от другаде, от все по-осезаемото избледняване на законната гордост да каже едно дете: "Аз съм българче." И този бисер в нашата литература вече го произнасят българчета из българските общности в чужбина на подходящи събития, но и то вече звучи като прощално ехо. Защото българчето, което рецитира Вазовото стихотворение, вече е с чужбинско име и българският език му е вече втори.
Статистиците напоследък изричат убийствени прогнози в обозримо бъдеще да се стопим до малцинствен етнос... Е, и?... Тази страна май... Хайде да не казвам нищо... пепел ми на езика... Това е друго нещо... Но то е за нас, за вас, господа политици, ако искаме тая страна да я има и утре на тези кръстопътни Балкани. Защото вече ни чертаят като улица на Запада към Изтока, улица, край която ще просят милостиня и представители на един залязъл етнос.
И тук ми идва на помощ мой събрат, който доста отдавна се провикна, че може Византия да я няма, но има византийци между нас...
Да се огледаме, братя българи!