Номерът не мина

Два вота - един проблем. Гласуваха в Италия и Австрия, а нервите се опъваха в Брюксел. На италианците им бе предложен референдум за конституционни реформи, а австрийците трябваше да повторят избора за президент поради фал при първия вот през май.
Какво общо с техните вълнения можеха да имат еврократите? И без това за тях никой не гласува, те си се назначават по приятелска линия. Новината, че в Австрия с около 52 на сто печели "зеленият" кандидат, университетският професор Александър Ван дер Белен, предизвика усещането за триумф. Социалните мрежи се задръстиха от взаимни любезности. Сред най-активните бил шефът на Европарламента Мартин Шулц. Пръстите го заболели да чурулика в туитър. Официално възторгът от австрийските избори се обясняваше с факта, че до високия пост не е допуснат лидерът на националистите и евроскептик Норберт Хофер. А тази опасност била надвиснала над Европа за първи път от Втората световна война насам. Наистина звучи страшно и точно затова бе използвана като главен коз в предизборната пропаганда.
Казват: австрийците не позволиха да победи популизмът, потвърдиха привързаността си към европейските ценности. Всъщност става дума точно за обратното. Въпреки мощната паневропейска подкрепа за Ван дер Белен, половината от австрийците изразиха недоволството си от криворазбраните в Брюксел ценности, от концентрираната там власт, от нейното нехайно управление и принизяване ролята на националните парламенти. Наистина има нещо, което не се е случвало от войната насам - австрийското общество никога не е било по-разделено. И ако стражите на европейското статукво се успокояват, че на церемониалния пост на австрийския президент ще седи удобен за тях човек, не трябва да забравят, че т.нар. несистемна опозиция набира сили за предстоящите и много по-важни парламентарни избори.
Не можаха в Брюксел да се нарадват на добрите новини от Виена, когато ги връхлетя вестта от Рим за провала на премиера Матео Ренци на инициирания от него референдум. Трябваше да оставят недопитото шампанско и да посегнат към валериана. От близо 70-те процента участвали в гласуването италианци около 60 на сто отхвърлиха предложените от премиера реформи. За самоуспокоение еврочиновниците побързаха да кажат, че нищо особено не се е случило, изрекоха дежурните фрази, че "Италия остава един от най-стабилните членове на ЕС и НАТО" и че в крайна сметка ставало дума изключително за вътрешни проблеми. До деня на референдума се надпреварваха да говорят точно обратното - каква опасност ще надвисне над еврозоната, какъв лош сигнал ще даде Италия за "популистите" в цяла Европа и ще настъпят ужас и хаос. Наистина може и да настъпят, но не за европейците, а за еврократите. С други думи: статуквото над всичко!
Прави впечатление как напоследък всички избори си приличат. Главното им пропагандно изобретение е страхът. Плашат гражданите, че без тези, които вече са се окопали във властта, ще стане по-лошо. И Ренци, като наш Бойко, обвърза резултатите от референдума с оставката си. Мислеха, че така ще стреснат народа и той ще гласува, както му нареждат. И двамата се бяха взели много на сериозно. Германски вестници дори писаха, че зла шега на Ренци е изиграла Ангела Меркел, която го покани на тайната прощална вечеря с Обама. Дотогава Берлин и Париж не искаха да чуят, че могат да разделят ръководната си роля в Европа. Задаващият се референдум обаче ги накара да извикат италианския премиер, за да му демонстрират подкрепата си. И наш Бойко най-обича да се хвали колко потупвания е получавал в чужбина от "големи началници".
И двамата се оказаха излъгани. Постигнаха обратния ефект, обърнаха смисъла на вота. И в двата случая накараха избирателите да им кажат, че им е писнало от тях. В предлаганите от Ренци реформи имаше и смислени пунктове, които много италианци одобряваха, но това вече не беше важно за тях. В кацата с мед той бе сипал лъжичка катран: орязване на пълномощията на местната власт и още по-тясно обвързване с европейската бюрокрация. Това автоматично би съсредоточило в ръцете на управляващите - които и да са те, огромна власт и много по-малко механизми за обществен контрол. И най-важното, би свело до нула възможностите за оспорване на решения, взети от колективното ръководство на ЕС.
Нямаше как номерът да мине. Сега предстои следващото изпитание - предсрочни парламентарни избори. Разбира се, от Брюксел ще се постараят да внушат те да бъдат избегнати, за да не се разклати още повече конструкцията на удобното статукво.
Вместо да се радват на "зеления" австрийски президент, в брюкселските канцеларии ще е по-добре да погледнат какво време показва световният часовник. Да не се вторачват в малката стрелка на секундите, която фиксира победи като виенската. Да обърнат внимание на голямата. Тя се движи по-бавно, но със сигурност показва вече друго време. Не това, в което е замръзнало тяхното статукво.