Свети Георги и заекът

   (посвещение)
на топченгето Георги Сотиров


Откакто се помня, съм атеист. Както казваше баба ми - безбожник. Но понякога малко или много съм бил увличан от някои странни знаци на съдбата.
Беше преди години в началото на "циганското лято". Според жена ми - мрачен, септемврийски ден, а за мен - време идеално за лов. Отдавна не бях излизал в полето, въпреки че обикновено спазвах принципа на Елин Пелин - "Къщата да ти гори - ловът си е лов". Предната вечер приятелят ми Георги ме покани на рожден ден на сина му.

Авторът на страничката Любо Николов държи в ръцете си ценен трофей на тур, живял преди 7500 години, намерен при разкопки край Варна

Не можех да му откажа. Имах разрешително за вреден дивеч и реших да съчетая гостуването с разходка на пушката около неговото село. Пъдпъдъкът и гургулиците вече бяха отлетели. От местните ловци знаех, че от 1-2 години не са виждали, а от 4-5 не са стреляли по заек и че не си спомнят кога и кой за последен път е правил заешка капама. Но този ден за мен това нямаше значение. По-важно беше да се гмурна в морето от слънчогледи и да забравя всичко.
Вървях няколко часа. Набраздената от жестоката суша земя ме върна в детските спомени. Приличаше ми на напуканите пети на баба, която цяло лято копаеше градината боса. Гледайки стърнищата, си спомних как като малък си порязах нарочно пръста със сърпа, за да не жъна, а да отида да играя. После, разбира се, съжалявах.
Постепенно детските спомени се размиха и на тяхно място изплува една сцена от филма "Мера според мера". В нея обграденият от турците Дилбер Танас шепнеше: "Моля ти се, Свети Георги, помогни ми и сребърен кръст ще ти издигна". Но, чудото не ставаше. Тогава Дилбер Танас "вдигна мизата" - както би се изразил днешен брокер: "Моля ти се, Свети Георги, помогни ми и параклис ще ти направя". И чудото става. В мъглата се появява Свети Георги и турците се разбягват. Тогава Дилбер Танас с горчивина казва: "Е бре, Свети Георги, малко ли ти беше кръста".
В тази сцена бяха събрани много неща. Някой би казал, че са български, но за мен са преди всичко човешки. Когато сме "натясно", даваме мило и драго, обещаваме всичко, а след това се чудим как да се изметнем. Особено в днешно време, когато са разбъркани ценностите и направо липсва скала за тяхното измерване.
Сетих се, че в ловната залисия забравих да купя подарък. Реших да попристъпя порядките, за да не отида с празни ръце на рождения ден. И аз се обърнах към Св. Георги: "Моля ти се бе, Свети Георги, помогни. Всичко, което ударя, ще е за рожденика".
Представих си как с неговата благословия започвам да стрелям яребици, зайци, че един, че втори, че трети... Пренесох се в света на барон Мюнхаузен. Виждах се, натъпкал раницата догоре с дивеч, да казвам с тъжен глас като Дилбер Танас: "Е бре, Свети Георги, защо да давам на рожденика целия дивеч? Малко ли му е един заек?"
Всичко това ме развесели, зареди ме с енергия и след четиричасово носене пушката на гръб най-накрая я взех в ръцете. Приготвих се за ловни подвизи, разбира се с помощта на Св. Георги. Продължих да бродя из слънчогледа, но нито перушина, нито козина се мяркаше. Минаха още два часа. Вече бях забравил за светеца, тъй като имах друга, по-интересна тема за размисъл.
Бях срещнал възрастен козар, който на поздрава ми: "Живо-здраво. Как си?", отговори: "Чукам мъката". Човекът беше седнал да похапне в полето. Личеше, че едва свързва двата края, но с широка душа ме покани да споделя сланинката и лучеца. Извадих павурчето с троянската сливова и се отпуснахме на раздумка за живота и патилата му. От дума на дума стигнахме и до дивеча, който "отдавна не се е мяркал тъдява", според моя събеседник.
Топлина, силен български дух и усещане за душевна чистота ме лъхнаха от простичкия, но искрен разговор с този човек. Когато после прибирах пушката в колата, си мислех, че най-голямото богатство на лова са непринудените човешки контакти, а не отстреляният дивеч.
Отмалял и доволен от 6-часовия излет, реших да тръгвам. Бях спрял колата на черно пътче, което разделяше ожъната нива, дълга километри. Селото беше на около 300 метра. След минута-две щях да съм при рожденика без подарък.
Завъртях стартера и понечих да кажа няколко нелицеприятни думи по адрес на Св. Георги. Точно започнах: "Е, бре, Свети Георги..." и не знам защо обърнах глава надясно. Невероятно - от четири-петстотин метра един заек бясно препускаше към колата ми.
Действията ми нататък бяха светкавични и автоматични. Слязох. Отворих задната врата. Взех пушката. Затичах се по пътя, за да съм на необходимото разстояние, когато заекът го пресече. Хвърлих в движение калъфа и заредих пушката с един патрон. Заекът нямаше никакъв шанс...
Докато го прибирах в раницата, чух лай и видях в далечината четири подивели кучета, които тичаха по заешката диря. Това беше причината той да бяга толкова бързо и непредпазливо посред бял ден. При други обстоятелства щях да ги застрелям, така както повеляват ловните закони. Все пак бях излезнал за вреден дивеч. Но този път си помислих: "Или Свети Георги е пратил кучетата, или самият той се е преобразил".
Реших да опровергая старата максима: "Не остава ненаказано добро". Кучетата ми докараха подаръка за рождения ден. Хайде сега пък и да ги убия!...
Отново запалих колата и продължих мисълта си: "Е бре, Свети Георги... Благодаря ти".
Иначе все още съм атеист.