Имена
Познати - непознати
Центон за поетесата
/ брой: 245
Запознах се с Надежда Захариева в началото на 1995 година покрай съвместната ни работа във вестник "Български писател", орган на СБП по онова време. Общите виждания за живота ни сближиха. Различията не ни попречиха. Напротив - укрепнаха общуването ни. И до днес.
Сборникът й с избрани "споделения" "Душа на длан" от 2019-а, продукция на издателство "МОНТ", съдържа стихове от първата до последната й засега книга и нови стихове. Хубаво е да се знае, че преди 1989 г. тя е издала само три стихосбирки: първата ("Непредвидени стихотворения") излиза едва през 1979-а, поетесата вече е на 35 години, втората ("Живот като живот") през 1983-а, третата ("Ако не бързаш толкова") през 1987-а. След около десет години "перестройки", "демокрации" и мълчание Надежда Захариева "избухва" в поезията и оттогава и до днес радва почитателите си с нови и нови стихосбирки: "Казвам се Надежда", "Загубих си усмивката", "Но млъкни, душо", "Горчивки", "Въже от свобода", "Гълъб ме споходи на Игнажден", "Пепел от страст", "Кога - налице, кога - наопаки"... Много са - няма да ги изреждам всичките.
И все си мислех, че познавам поезията на Надежда Захариева и самата Надежда Захариева, а ето че тия дни прочетох едно от ранните й стихотворения "Жажда", което завършва с думите:
Като искам да пия вода,
не ми давайте чаша!
Извори искам да пия!
И проумях, че трябва да чета Надежда Захариева отново и отново и че трябва още една торба със сол да изям с нея, за да я разбера наистина.
Предвид всичките тези непредвидени обстоятелства реших да представя новия й сборник малко нетрадиционно. За целта използвам лирическа форма, позната още от времената на Аристофан - центона. За тези, които не знаят: центонът е стихотворение, създадено изцяло или частично от различни стихове, мотиви, образи на друг поет. Та...
ДУША НА ДЛАН
Портрет на Надежда Захариева
по повод на нейна N-та годишнина
Случайно или неслучайно
събра ме орис-въртележка
с чудак или със птица странна -
не зная. Казва се Надежда.
Доколкото от мен се иска
сега пред вас да я разкрия
накратко... ще поема риска,
но трябва да решите вие.
Тя е добра и своенравна,
усмихва се и в миг нелесен.
Но проумяла е отдавна:
"Живот не се надвиква с песен!"
И дълго търси дух богат и
сам Господ Бог й е свидетел,
не блазнят я пари, палати,
ни слава и мечти несметни.
Оръфаният шев на чувства
и нерви много й прилича -
че не живее, а препуска,
подгонена като добиче.
Уж бели пътища сънува
и в грижа е духът й впрегнат.
Но чака истинска целувка,
щом истинска ръка протегне.
И ту обича-необича
и до трошица се раздава.
Ту - цар и поданик едничък -
живее в своя си държава.
В краката й жужат щурчета.
В зениците й - облак-скитник.
Потърсиш любовта й... Ето -
ако не те е страх, опитай...
Загуби ли усмивка - ражда
ту взрив, ту стих неподозиран,
посреща гълъб на Игнажден,
лице в наопаки намира.
Ту всепрощаващо пожали,
ту се опълчи на стихии.
Не й подавайте бокали -
тя иска извори да пие.
През болки и надежди слепи
в митарствата си под небето
прозря другарската подкрепа
в безмилостта на враговете.
През всяко "Браво!" недостойно,
през всички лаври без победа,
разбра, че всеки има стойност,
че няма истина последна;
че отеснява хоризонтът
под битието-гилотина;
че бързо всяко чудо гони
животът бесен - и отмине.
Тя просто е човек и знае
сама: "Не ставам за Христоска!"
Но слуша гневния нехайно
и думи не хаби за злости.
Като изпусната пружина
поема ходове обратни
и не една преграда срина,
и не веднъж и дваж си пати.
Но пак и пак скръбта възмогва,
макар докрай изпепелена:
"Живей през мъка, болка, огън
и пей, сърце, не млъквай в мене!"
Поток с прозрачни струи чисти
авгиевите й подмоли,
а щом денят й се обистри,
търчи отново дива, волна
и в свят реален, груб, първичен
тя дом си вдига до потока.
Пресреща я старик с количка,
звезди й мигат отвисоко.
И ту сърфира, ту играе
по гребен на живот без стреме.
Ту в знойната мера на рая
си хрупа свобода зелена.
И вече кърпи тъй изкусно
души, завеси и чаршафи,
дори и свят без грим и лустро -
напук на зози и еснафи,
че стих след стих, след строфа - строфа,
си вдига паметник огромен:
хем хубав и в анфас, и в профил,
хем остричък - да ги опомня.
Горчивки и горчилки с кротост,
а и с разбиране посреща:
"Обичам си те, мой животе,
какъвто си, какъвто беше..."
Това е. Вече ви се мярка
чудак ли, птица ли безбрежна...
А за капак - дори е мярка:
търпение Една Надежда.
Текст към 1801-1:
Елена Алекова
Снимка 1801-2:
(без текст)