Широко затворени очи
/ брой: 142
България се е изкачила в две места в световна класация, стана ясно преди няколко дни. Класацията обаче е на "провалените държави". Което трябва да ни подскаже, че за последната една година сме станали още по-провалена държава. Или поне така твърдят от Фонда за мир във Вашингтон. Където може би си нямат много работа и затова са измислили нещо, наречено "Индекс на провалените държави". Според авторите на класацията страните се оценяват по 12 социални, икономически и политически критерия, които говорят за стабилността като цяло.
Едва ли е повод за гордост този индекс, но пък и едва ли трябва да се тръшкаме на пода от гняв и тревога, че сме се провалили. За пореден път в какво ли не, ще кажат скептиците. Все пак сме на 126-о място, не сме в челото, биха отвърнали оптимистите.
А защо всъщност трябва да очакваме да ни сложат в поредната абсурдна класация, за да се засрамим или за да попсуваме на воля управляващите? Докога погледът на разни световнонеизвестни фондации и изследователски центрове ще ни е по-ценен от собствения разум? Американски индекс ли ни е нужен, за да разберем, че сме пред провал в социалната политика. Каква класация трябва да ни избоде очите, за да прозрем, че премиерът ни може да е герой от сутрешен блок, но не и политик? Кой и къде трябва да ни класира, за да повярваме, че експериментите на финансовия министър плашат дори експертите от Европейския съюз? Чуждоземно изследване ли ни трябва, за да осъзнаем, че МВР се превръща в клонинг на Холивуд, а държавата ни - в огромен Биг брадър?
Не е ли по-лесно да погледнем през прозореца. И да видим протестиращите студенти, отчаяните учени, недоволните тютюнопроизводители, пушещите полицаи, излизащите от ареста "Нагли", "Октоподи" и "Крокодили"...
А може би е това е най-трудното - да се огледаме наоколо. Не в телевизора, нито в огледалото, а в очите на хората. И да признаем, без чужди класации, индески, изследвания и анализи, че мълчим, докато държавата ни се срива надолу към провала.
Най-вероятно ще го усетим удара в дъното. И ще боли. Но трябва ли едва след удара да отворим очите си за истината? Трябва ли едва след потъването да си спомним поговорката, че проблемът на давещия се е проблем на самия давещ се?