Писмо до мама

Галина МАНОЛОВА*

...Много трудно ми се отдава да ти пиша, мила мамо... Не знам, сигурно е поради факта, че съм ти писала много писма, когато беше тук, сред нас.

Пристигаш на този свят през далечната 1937 г. като първородна дъщеричка в семейството на дядо Алекси Петров и първата молдовка в нашето тогава ултра българско селище баба Наташа. Описваха ми я като красива руса жена със сини очи. Молдовското потекло на баба се познаваше дори по начина, по който тя ви е наричала с леля - Соника и Лидика. Точно по този интересен маниер на вашите имена всички ви познаваха.

Твоята майка не ти е предала родния си език. Често си ми разказвала как в Алуат молдовската баба ти говорела, а ти нищо не си й разбирала. Само един израз беше усвоила от своята молдовска рода: "дуте драку". Това "вървете по дяволите" го изричаше в онзи момент, когато тотално те изнервяхме. Познавайки твоята фина нежна натура, този израз изглеждаше много нетипичен за теб.

Разказвала си ми за войната и ужаса ви, когато над Кайраклия са прелитали самолетите... Била си свидетел на отстъпването на армията на Власов, чиито войници не ви ограбвали, а само искали за размяна пресни яйца и сирене. След идването на Съветската власт от 13-годишна започваш да се трудиш. Дядо Алекси много искал да отидеш да учиш, но думата на баба Наташа е била решаваща и ти, заедно с другите кайраклийски момичета, тръгваш по бригадите. Често ми споделяше с колко нечовешки мъки сте газили студената кал по полетата, за да ви платят и да можете да си купите плат, а вече от него шивачката да ви ушие рокли.

...В съседното село Болгарийка, което понастоящем е в границите на Украйна, сте ходили на танци, както казваше ти: "да се портретите". С ирония разказваше за моминския си период, защото с годините тези подгизнали в юношеството крака не ти даваха мира от болка вече на средна възраст. Все се питаше: защо си била толкова наивна и глупава и как заради някакви роклички и нови премени трябвало да се мъчиш в тези ужасни условия.

Но пък точно на плещите на вашето поколение се полагат основите на нашето безгрижно детство. Точно вие засаждате акациевите горички, лозята, орехите по пътищата и правите нашата Буджакска степ да е перлата на този край. 

На една от седенките чуваш как татко пее българската песен "Хаджи Димитър". Вие сте съседи и след като той се връща от казармата, ти му приставаш. Попадаш в чужда къща на ерген, живеещ с майка баячка, която, след като ви видяла, веднага се изнесла. В къщата нямало нищо... И понеже баба Наташа те научила на перфектно домакинство, първото, което си направила в новия за теб дом, изпекла си хляб и си приготвила храна.

Двамата с татко сте построили наново нашата къща, като през този тежък период раждаш батко Илия, а след две години и батко Димитър. Татко Моню се оказва доста сложен човек, започва да се проявява тяхната ужасна психологическа война с майка му, между които ти се оказваш в патова ситуация... Тогава, през 60-те години на XX век, дума не ставало за развод, защото разведената жена е била като срамен белег и ужасен нишан ("дамга") за цялата рода и семейство.

...Раждаш мечтаното момиченце - Маруся, която пък идва на този свят с пречупен гръбнак. Започват мъките с месеци престой по болниците. В един от дните, след като пристигаш обезверена и съсипана вкъщи, батко Димитър просто не те познава, а е наричал баба Ефимца майка. Представям си твоята мъка, към която се добавя и смъртта на малкото ни сестриче. Изглежда, от стрес съвсем изгубваш месечния си цикъл и след 13 години вече в болницата, където са искали да ти отрежат цялата китка, се прояснява, че си бременна. Не даваш да ти отрежат ръката, но оставаш без един пръст. Знаеш ли, често си спомням твоите отрудени ръце... И винаги се появяват сълзи...

Раждането на Нина в нашето семейство се възприело буквално от всички като онова невероятно дългоочаквано чудо. След 13 години в къщата ни се появява красиво момиченце, с прелестни кафяви очи и онзи умен поглед, който буквално покорявал и сближавал всички - и най-вече лагерите на татко и баба.

Идва и важен момент, когато изпращате батко Илия в казармата - в далечния от нашата Бесарабия Кавказ, в Чечения, по-точно в Грозни. Откъдето ти с нетърпение очакваш писма и редовно му пращаш по 10 рубли. Точно през този период се случва моето идване на този свят. 

Знаеш ли, не съм те избрала случайно, дори отново това да ми се случи - подчертавам още веднъж - бих избрала точно теб, с годините го осъзнавам все повече. Често съм се питала: как си се решила на 40, след няма и три години от последното раждане, пак да направиш този подвиг?! Разправяла си ми, че дори си решила да абортираш - нещо, което смяташ за грях, а ти наистина беше вярващ човек. Няма да забравя твоите думи заклинания за такъв важен момент от живота на една жена: "Никога не допускай този грях - абортът е курбан на дявола". Та дори си отишла при доктора, но си погледнала към неизчистената преди твоята процедура стая и, поради видяната кръв, в последния момент си се отказала.

Това твое решение да раждаш на 40-годишна възраст по онова време, през далечната 1977 г., е било истинско предизвикателство и авантюра в онова патриархално и пълно с предразсъдъци общество. Баба Ефимца, която е баячката на селото, пред всички, идващи при нея, направо се подигравала с твоето положение. Този неин израз "На стар кон кушия" те преследвал през 9-те месеца от бременността. Знаеш ли, не познавам някой, който ще издържи на такъв тормоз.

...Когато се раждам аз, нашите дори не са те взели от родилното, тогава баба ми била заета с тъкмо роденото момиченце на моя братовчед Илия - племенника на татко. Мен също ме кръстили Галя, но, както ти разказваше, цялата рода е била във възторг и в страшна еуфория от онова мъниче...

Според селската мълва, с татко не сте казали на батко за моята поява. И когато той е дошъл в отпуска, сте си говорели на пейката пред къщата ни. Батко не ми обръщал внимание, защото си мислел, че съм съседско дете. А когато сте решили да влезете в двора, съм запълзяла навътре с вас; тогава не съм ходила самичка. На въпроса на батко Илия: "Това дете защо комшиите не си го приберат?" чак тогава сте си признали: "Ами то е наше..."

...Ние с Нина растяхме. Ти все се чудеше защо сме толкова различни. Бяхме ужасно палави за момиченца. Нина беше примерно, винаги добро и учудващо умно за годините си дете. Докато аз, изтърсакът, бях невероятно впечатлително дете, нервак, типичен холерик, с една дума - хулиганче. Но пък не ти давах ядове относно своето здраве, изглежда съм запазила онзи здрав селски корен.

...Ако отначало си се притеснявала, че съм пренебрегнатото детенце, то след идването на батко Илия от казармата, който ме научил всъщност да ходя, ставам любимото дете на татко и като цяло любимицата на семейството.

...Заминаването на Нина да следва в България в нашето село се възприе като ужасен катарзис - както от родата, така и доста скептично от всички познати. Само две момичета бяха заминали преди това в България, но те не предизвикаха онзи фурор, който се случи с нас. Имаше период, когато всички роднини взеха да изказват своето мнение, че е ужасно безотговорно да се пуска на толкова далечно място такава красива мома. Ние очаквахме с нетърпение писмо или телефонен разговор, че всичко е наред. Бях свидетел как ти желязно издържа този ужасен период. От притеснение ти изпадаха не само зъбите, но и беше станала като сянка. Първото идване на Нина от България беше онзи триумф, който никога няма да забравя...

Преди се чудех защо винаги първо сервираше на баба, след това на татко, на нас, децата, и най-накрая на себе си. Знаеш ли, и в моето семейство първо сервирам на Добри, на гостите и после на мен си. Като го правя по инерция, без да се замислям. Ето какво означава да си отгледан от майка с традиции.

...Обстоятелствата така се наредиха, че не можах да присъствам на вашите с татко погребения. Това ми тежи... години наред ми стоеше като камък на душата... При татко ти реши, че щом Нина е бременна, няма да съобщавате за неговата кончина и за краткото му боледуване. Той през цялото време те молел да не ни натъжаваш, за вас винаги нашето спокойствие е било над всичко. После, когато се видяхме с теб наяве, ти поиска прошка - простих ти... Поставих се на твое място... А и от теб завинаги усвоих - първа да искам прошка и да се извинявам. Да поставям запазването на отношенията пред своето Его. Ти винаги го правеше...

След като заминах за Америка, ти пишех всеки месец. Знам, ти толкова искаше да те оплачем ние, дъщерите. Още си спомням как ми казваше: "Да плачете - по горите и по баирите да се чува." Мила мамо, плакахме много, само не пред хората.

Благодаря ти за това, че си ми била майка, за живота, за прекрасното безгрижно детство, за подкрепата по времето на студентския живот. Искрено благодаря за възхищението ти, когато бях докторант, и тази всеотдайност, която прояви, като разбра, че събирам експонати за музея, в който работя. Още си спомням как, без да ти мигне окото, си хариза бащината икона, на която си се молила цял живот...

Знам, отгоре ни се радваш, че в повечето случаи сме себе си, че ви почитаме паметта, че помежду си ние, вашите деца, се уважаваме...

Липсваш ни, мамо...

(Със съкращения)

Заглавието е на редакцията

* Авторката е бесарабска българка, родена в село Кайраклия (Лошчиновка), разположено в Тараклийския район, Молдова. Защитава докторска дисертация в Българската академия на науките. Съдбата я отвежда в САЩ, където живее в Чикаго, но не забравя своите корени