Необичайният арсенал, или най-странните военни разработки

Развитието на цивилизацията ни е тясно свързано с войни. Хората, уви, са убивали и продължават да убиват, измисляйки за целта "най-изтънчени" начини. В крайна сметка някои от най-любопитните, но и полезни иновации са били създадени именно във военната област. В редицата на смъртоносните оръжия има изключително странни. Услужливата и безкомпромисна история не винаги е успявала да запази имената на авторите на необичайните разработки. А и не за всички те са най-важните. По-интересни са самите творения, предназначени да всяват страх и ужас, но понякога предизвикващи смях или учудване.

Едно от първите по-любопитни оръжия е било създадено още в Средновековието. Разбивачът на мечовете е изглеждал като дълъг кинжал с многобройни остри отвори от едната страна. По време на сраженията целта била да се хване мечът на противника в една от браздите и с бързо превъртане оръжието да се прекърши. Името на бащата на тази идея не е известно, но разбивачът на мечовете се е превърнал в част от бойното всекидневие на онова време и е станал един от многобройните инструменти в арсенала на рицарите.
За доста необичайно, но и жестоко оръжие се е смятал ловецът на хора. В края на пръта имало още два, всеки от които бил полукръгъл, с пружинен капан отпред. Това приспособление трябвало да издърпва ездача от коня и играело значима роля в средневековния обичай да се пленяват благородници с цел да се получи откуп от семействата им. Ловецът на хора също така се е използвал за залавянето на избягали затворници и насилственото задържане на особено опасни престъпници. Авторът на оръжието също не е известен за съвременниците. Знае се само, че то започнало да се употребява в Европа през Средновековието, та чак до XVIII век. В Страната на изгряващото слънце през епохата на Едо съществувал аналогичен уред, наречен сасумата, който служел за притискането на противника към земята или стената. Разновидност на оръжието и до ден-днешен успешно се използва от японските специални части.
За първа картечница се смята разположеното на триножник отбранително устройство. Оръжието на английския адвокат Пъкъл, патентовано на 15 май 1718 г., произвеждало 63 изстрела за 7 минути. Известният предшественик на бойния уред се използвал най-вече от екипажите на кораби, като целта е била да се предотврати появата на неканени гости на борда. Оръжието било необичайно и заради факта, че стреляло с два вида куршуми: кръгли - срещу врагове-християни, и квадратни, предназначени за турците-мюсюлмани. Изпреварило доста времето си, изобретението на Пъкъл не получава практическо приложение. Почти шест десетилетия по-късно, през Американската война за независимост, оръжейникът Джоузеф Белтън предлага на Континенталния конгрес подобрена пушка, която произвежда автоматично 20 изстрела за 5 секунди и може да бъде зареждана с хартиени патрони. Първоначално властите възлагат на изобретателя модифицирането на 100 мускета, но впоследствие оттеглят поръчката поради високата цена.
Летящият самолетоносач е познат на мнозина от фантастичните романи, телевизионни предавания и филми. Въздушната база е пленила умовете и въображението на цялата военна общественост. Мнозинството си представяло проект, приличащ на кораб от типа "Цепелин" с дирижабъл в горната му част. Обаче след трагичната катастрофа на "Хинденбург" през 1937 г. всички планове за развитието и строителството на този тип летящи кораби били замразени. По-късно обаче военните отново се връщат към идеята изтребителите да се транспортират направо на бойното поле с помощта на бомбардировачи, като с удоволствие прегръщат хрумката за целта да се използва модифициран Боинг-747. Носачите на летящите военни машини, създадени на основата на дирижабъла, за първи път са били разработени в САЩ по времето на Втората световна война. Самолетите се прикрепяли с помощта на специални куки в долната част на "Цепелина". За първи път били използвани от японски камикадзета, а по-късно прилагането на бомбардировачи и реактивни самолетоносачи се усъвършенствало от НАСА.
За творение от епохата на Възраждането се е смятал щитът-фенер. Той служел не само като отбранителен инструмент, но се е използвал и като самостоятелно оръжие. Приспособлението се слагало на юмрука, а на "ръкавицата" е имало назъбени остриета, разположени успоредно от другата страна на дланта на воина. Куките, шиповете и фенерът се прикрепяли към центъра на щита. Това оръжие обаче много-много не се е използвало във военни цели. Въпреки че за заблуда на противника фенерът се покривал с парчета кожа, които били премахвани с цел да се объркат злосторниците. Основно щитът се употребявал от фехтовачи или като предпазно средство от нощни улични престъпници. Авторът на изобретението останал неизвестен, но това не попречило оръжието да стане популярно в Италия през XVI век. Някои твърдят, че успешно е служило и на швейцарците, тъй като в него намерили баланс отбранителните и атакуващите характеристики, съчетани с психологическо въздействие.
Гей-бомба - такова неофициално название било дадено на химическото оръжие без фатален изход. Реализирането на проекта се е обсъждало в лабораториите на САЩ през 1994 г. При падането на тази бомба трябвало да се освободи мощен облак с афродизиаци и женски феромони, които да предизвикат в редиците на противника мощно сексуално влечение. В търсене на начини за задоволяване на страстта си войниците щели да се обърнат един към друг, като по този начин се нарушавали бойният ред и дисциплината. Въпреки че това оръжие никога не било създадено, възможностите за това се коментирали от специалисти на секретна лаборатория в Дейтън, Охайо. Информацията за гей-бомбата станала обществено достояние през 2004 г. и предизвикала скандал.
За супероръжие на древния свят се смятал Нокътят на Архимед, измислен и проектиран за първи път през III в.н.е. В началото този уред бил създаден с конкретна цел - да се защитят градските стени на Сиракуза от римските нашественици. Всъщност устройството представлявало огромен кран със здрави куки в края. Машината издигала вражеските кораби на максимална височина, откъдето те неминуемо падали, както и хвърляла големи цепеници по врага. Специалистите и днес казват, че Нокътят на Архимед е загадка на историята, която продължава да всява ужас и вълнува умовете на учените.

Животните в атака

Защитниците на животните със сигурност гръмко биха протестирали срещу използването на по-малките ни братя в бойните действия. Но по време на Втората световна война някои народи не само че не са избягвали да употребяват доста представители на фауната като помощници в битките срещу врага. В САЩ например са опитвали да обучат прилепи да пренасят и хвърлят миниатюрни бомби. Казват, че този факт дори води до увеличаване броя на тези летящи бозайници по онова време. При избора на прилепите за "бойни другари" водеща роля е изиграла тяхната способност да вдигат товар, няколко пъти по-голям от собственото им тегло, както и фактът, че умеят добре да намират закътани местенца в сградите и да се крият в тях.
Вдъхновителят на бомбите, пренасяни от летящите бозайници, е хирургът-стоматолог Литъл Адамс, като идеята му била одобрена през 1942 г. от самия президент Рузвелт. Прилепите в ролята на живо оръжие трябвало да се превърнат в боен отговор на американците за Пърл Харбър. Планирали са животинчетата да бъдат приспани или леко замразени, за да се пуснат над Токио, където да намерят скривалища, които волю-неволю да се превърнат в обект за бъдещите взривове. Въпреки че за прилеповия проект са били похарчени милиони долари, в крайна сметка се оказало, че летящите камикадзета, уви, не могат да пренасят минимално необходимия за взрива килограмов заряд.
В Англия пък са използвали мъртви плъхове, като ги пълнели с пластични експлозиви, за да предизвикат взрив. Тази програма, разработвана от британските спецслужби, изпробваща воденето на военни действия с косвени средства, също е претърпяла фиаско. Плановете не са проработили, защото още първата партида от бездиханни гризачи е била хваната от немците. И се е наложило англичаните да се откажат от замисъла си да воюват с противника с помощта на плъхове.
В СССР още през 1924 г. решили да обучават кучета, карайки ги да мислят, че ще получат храна, едва когато се пъхнат под танк или друга бронирана техника. В Московска област дори била създадена специализирана школа за подготовка на четириногите войници. Най-добрите приятели на хората били буквално обличани в бомби и пускани на полесражението. Кучетата тичали под танковете и се взривявали там, като по този начин нанасяли големи щети на противника.
Делфините също не са били пощадени от умовете на военните, обучавали симпатичните морски бозайници да намират подводни мини и лодки. И не само да ги взривяват като камикадзета, но и да спасяват моряците.