Михаил Димов: Театърът на сетивата връща вълшебството

Интервю на Альона НЕЙКОВА

- Как се стигна до създаването на Театър на сетивата, господин Димов? Лесен ли бе пътят от идеята до реалните спектакли?

- Театърът на сетивата представлява, да я наречем, мека технология - технология, която използва всички сетива по поетичен и необичаен начин, за да създава паралелни светове и разширения на вече съществуващата реалност. Корените на това изкуство са много древни: още от незапомнени времена много народи и племена, които нямат писменост, са си предавали знания чрез инициации, свързани именно с преживявания. А конкретно в края на ХХ век колумбийски антрополог на име Енрике Варгас взема част от тези ритуали и традиции на индианците от Южна Америка, превръща ги в театрална форма и ги донася първо в Ню Йорк, а след това и в Европа. Нашият учител, уелският режисьор и изследовател Иуън Бриок - човекът, който преди 16 години донесе идеята и технологията на Театъра на сетивата в България, е непряк ученик на Варгас.

Тази идея намери благодатна почва в страната ни. Мнозина от първите, обучени в методологията на Театъра на сетивата, и до ден днешен се занимават с това изкуство. А междувременно в гравитацията на Лабиринта (така наричаме Театъра на сетивата) попаднаха не десетки, стотици нови артисти. Всъщност, не е задължително да бъдеш професионален актьор, за да си част от този вид изкуство. Това е технология, която е отворена за много хора, идващи от най-различни сфери. Важното е те да бъдат присъствени, чувствителни и готови да споделят и в някакъв смисъл да служат на другите. Защото в Театъра на сетивата няма много храна за егото, по-скоро има доста индивидуална насоченост към преминаващата публика и към създаване на преживяване - силно специфично и необикновено, най-често свързано с няколко сетива, които повечето други изкуства не засягат. 

- Очаквахте ли, че това, което правите, ще предизвика неподправен интерес у публиката?

- Представленията ни са посетени от много малко хора, в сравнение с традиционния театър. Публиката на един наш спектакъл максимум е 30 души, а актьорите са между 20 и 25 - съотношението е почти 1:1. Но ефектът е толкова силен, преживяването е толкова голямо, че хората дни наред говорят за него, разказват на приятели, купуват билети за подарък... Тоест, информацията и знанието за Театъра на сетивата се разпространяват постепенно, превръщат се в нещо като градска легенда, споделяна от човек на човек.

Дали сме очаквали такава реакция? Да! Театърът на сетивата, ако трябва да го опиша с една дума, е чудо!

- За вас казват, че създавате приказки на живо. Имате ли същото усещане за себе си?

- Определено, имаме такова усещане. Някак самият живот иска да се разгърне през нас. Светът, в който живеем, е доста механизиран, особено в последните десетилетия става все по-машинен, все по-компютъризиран, все по-подреден в някакъв прав ъгъл, прилича на гигантски супермаркет - нещо, което е лишено в голяма степен от въображение, от тайнственост, от приказност, от вълшебство. Една от мисиите и ролите на Театъра на сетивата е да върне вълшебството в реалността, да омагьоса обратно разомагьосания механизиран свят. Така че самите хора имат нужда от приказки, от вълшебства, от въображение, от завръщане към детството и усещането за чудо, което сме имали като малки... Всъщност, ние постоянно пребиваваме чрез ума си в миналото, или в бъдещето, а Театърът на сетивата има тази способност да те центрира, да те сложи в настоящето, което дава възможност за преживяване на събуждане, на удивление, на спомняне - макар и за час и половина.

- Споменахте няколко пъти детството, още повече че имате и интерактивно представление за подрастващите - "Пътуване във Всичколената". По какво то се различава от всички останали?

- За съжаление, в момента не го играем. Но то ни е едно от най-любимите представления. Всъщност, всеки от спектаклите ни е различен, ние никога не ги повтаряме. Обаче "Пътуване във Всичколената" е изключение, досега три пъти сме го поставяли на различни места и то се развива, усъвършенства, но в същността си остава същото. Ние работим с тъмнина, с изненада, с разтърсване... Докато детското ни представление е изключително деликатно, много благо и в същото време е много дълбоко и усилва децата - дава им криле, царска корона и звезда. С голямо внимание подхождаме. Позволяваме си да разтърсим възрастните, както го прави страхотен филм или театрално представление, че дори и по-силно. Но мисля, че "Пътуване във Всичколената" е за хора от всички възрасти - връща порасналите в детството, а децата ги прави владетели на всичко...

- Пърформансите на Театър на сетивата често са наричани "урок по доверие". Какво бихте добавили към определението за подобно преживяване?

• Това е вярно, точно така е. Оказва се, че ние сме много по-свързани, отколкото си даваме сметка. И това се разбира обикновено в моменти на криза, когато е необходимо човешката общност да се мобилизира, да защити нещо, което е важно... Но този ефект може да се получи и от едно представление на Театъра на сетивата, когато пътуващият зрител е със затворени очи или е в пълна тъмнина, и за да продължи нататък, трябва да приеме с доверие подадената ръка.

• 

• И всъщност се вижда, че това доверие винаги е оправдано, много е изконно, дълбоко заложено в човешкото и е нещо, което много ни липсва, имаме нужда да го преживяваме, а също да го даваме и да го получаваме...

- Колко е трудно днес да сте от вида на "хвърчащите хора" - да създавате нови светове, да изследвате неизследваното, да измисляте нови преживявания за другите?...

- Всъщност, става по-лесно, когато се съберат повече такива хора. Така се усилваме един друг. През годините около тази технология, идея и ядро на Театъра на сетивата се събират странни, чудни птици, които взаимно си помагаме, даваме си възможност за проява на творческото, на детското, на това, което повечето хора във всекидневието си и в работата си нямат възможност да проявят, за да може онова, което дреме дълбоко в нас, да разцъфне. Ние винаги работим с доброволци, за всеки следващ проект пускаме обява, че търсим. И обикновено идват хора, които са като цветята - дават своя специфичен аромат, форма и красота, добавят ги към нашата градина. Светът на Лабиринта е магнит за "хвърчащите хора", в него гравитацията е по-слаба по някакъв начин, по-вероятно е да се полети и е по-лесно да бъдем... себе си.

- Една от концепциите на представленията е те да се случват на нестандартни локации. Как ще го обясните? Кое е най-необичайното място, където сте показвали ваши постановки?

- Трудно е да се каже, те всички са необичайни. Но от 7 години правим представлението "Островът на Тишинавтите" на един остров, който се намира на язовир "Голям Беглик" в Родопите. Всеки път то е различно, случва се на различна част от острова, с напълно различни персонажи, с различна концепция, някои са нощем, други - през деня, някои имат точно определен ред на влизане, други дават възможност публиката просто да се разпръсне из целия остров, търсейки героите... Но най-важното е, че хората не трябва да говорят по време на пътя, необходимо е да преминат отвъд думите... Може би този реален остров е най-необичайното място за нашите представления.

Но също така имаме спектакли във Водната кула в "Лозенец", в молове, в модерни бизнес центрове, в музеи, в частни апартаменти, по улиците на града... На практика, всяко пространство може да стане сцена за Театъра на сетивата.

А последното ни представление се случва в сградата на Химическия факултет на Софийския университет, която е забележителна - като архитектура, като енергия, като обитатели и въобще като усещане.

Традиционният театър използва за основа на своите постановки готови драматургични текстове, докато ние извличаме текста и драматургията от пространствата. Затова за нас е важно да работим в различни и необичайни пространства.

- Какви хора идват на спектаклите ви? Имате ли постоянна публика, която иска да преживее всяко ваше ново представление?

- Някои хора ни следват от представление в представление. Точно този вид публика много ни помага да се развиваме и надграждаме, защото всеки наш спектакъл, който някой преживява за първи път, въздейства разтърсващо, превръща се в запомнящо се преживяване. Има силен момент на изненада, почуда и удивление от това, че такова нещо съществува въобще! Предизвикателството обаче е да продължаваме да изненадваме, да държим интереса на хората, които вече са били на наше представление. Разбира се, имаме и нова публика. Хората често подаряват на свои приятели билети за спектаклите ни. 

- Залагате в представленията си на всички познати сетива. А коя е най-често срещаната емоция, която предизвиквате у хората?

- Притихване и като че ли събуждане, което води до смяна на гледната точка. Свикнали сме да виждаме света, другите хора и всичко съществуващо от определен ъгъл. И изведнъж, по време на представление, тази гледна точка се сменя и преживяващият човек като че ли вижда с нови очи всичко. И това е много ценно.

Развиваме тази технология по креативен начин. Освен представленията на Театъра на сетивата, всяко от които е съвсем различно - и като съдържание, също така много често и като форма - ние изобретихме и практикуваме през последните години други креативни форми на преживявания като: сетивните градски пътувания, сетивни вечери, сетивни ретрийти - все неща, които изваждат човека от обичайната му роля, от обичайния ритъм, от обичайната му идентичност, и го въвеждат в едно състояние на почуда и в същото време на будност.

- Доколкото зная, форматът вече набира голяма популярност из цяла Европа - Барселона, Лондон, Копенхаген, Букурещ... Защо този тип изкуство става все по-предпочитано и търсено?

- Има нужда от него. И ние го виждаме с всяко представление, с всяка среща в Лабиринта. Просто животът става много механизиран. Особено през последните две години разстоянията между хората, най-буквално, започват да се увеличават. Забелязва се едно дехуманизиране, една машинност, едно изсушаване от емоции, една плиткост, несвързаност с дълбоката ни човешка същност и природа и с Природата генерално. Тоест, Театърът на сетивата в някакъв смисъл, без да го афишира, е лекарство, хапчето, което може да те върне в реалността. Работи като истинско чудо - и за тези, които го създават, и за тези, които го получават, дава смисъл, енергия и чувство за живо присъствие, връща интензитета на живота и показва какъв би могъл да бъде той. 

- Какво е за вас да правите изкуство в България? Припокриха ли се очакванията ви, които сте имали като студент в НАТФИЗ, със случващото се сега?

- Никога не съм имал конкретни очаквания. В някакъв смисъл нямам избор - не мога да се занимавам с нищо друго, освен с изкуство. Това е осъзнато призвание и мисия. Очакването на всеки артист е да може да се изрази, да даде форма на това, което търси. Мога да кажа, че България е място, където мога и можем да имаме голяма свобода и също така сериозни предизвикателства. Но комбинацията между двете е много важна. И също така ще цитирам един мъдър човек, който казва, че почвата в България в преносен смисъл е твърда, но плодородна. Където има упоритост и не се отказват "земеделците", ще има и богата реколта. Оказва се, че и нашият случай е такъв.

Все повече хора-души увличаме с това, което правим - както от страна на артистите, така и от страна на публиката. А всъщност Театърът на сетивата дава тази възможност те да прескачат от едното в другото, от зрители да стават наши съ-творци, които помагат да се случи представлението. Лабиринтът е синкретично изкуство, той може да побере в себе си всички останали изкуства, да даде неочаквана възможност за изява и в него има място за всички.