Колосът в литературата ни и багерите в Рила

На 9 юли се навършват 170 години от рождението на народния ни поет Иван Вазов. Редно е да отбележим с почит и благодарност неговите големи заслуги към нашата литература, към България, която той обича с душа, сърце и перо! И да се преклоним пред големия строител на българския език, който той обогатява, защитава, брани. 

Не всяка национална литература притежава такъв колос като Вазов, творил във всички литературни жанрове, поставил началото на много от тях в новата ни литература. Прекрасна е инициативата на Народния театър "Препрочитаме Вазов", която върви по обществената телевизия! Но тя май е повече за златното българско поколение, което е чело, чете и препрочита Поета с творби като старото злато! С времето те придобиват благородна патина и стават все по-привлекателни. Българинът в мъдра възраст най-добре оценява, че те са четиво неостаряващо, винаги ново, интересно и актуално. Жалко е, че малцина са младите българи, които познават, обичат и четат Вазов. За това отношение към Патриарха на българската литература вина носи преди всичко образователното ни министерство, което все повече орязва негови творби от учебното съдържание в училищата! И обществото ни е виновно! То допусна да се издава Вазов "на шльокавица", насади несправедливо отношение към Вазовото творчество - то, видите ли, било с остаряло съдържание и с неразбираем език! "О, неразумни българи!" - пак гневно би извикал Паисий!  

Тези дни станахме свидетели на "чудати" кадри - багери работеха около езерата в Рила. Възмутителната "операция" бе прекратена, но остана горчилката, че са изхарчени три милиона лева за чакълени пътеки в планината. Препрочитах пътеписите на Иван Вазов и естествено у мен се зародиха въпроси: Как ли би реагирал Поетът, почитател на българската природа? Как ли би отговорил на тези, които сквернят планинските ни богатства и красоти? Защото той има не само очи да види хубавото, да му се порадва и наслади, но  и душа на буден и честен гражданин, който  изпитва болка за изсечените гори за правене на кюмюр, за горене, за строителен материал, но главно за печалба или поради немара и злост,  заради което нарича българина "филоксера" на нашите лесове.

Не само скиталчески нагон води Вазов по планини и поля у нас. Води го преди всичко голямата му обич към България. Тя го кара да предприема трудни, понякога даже рисковани, пътешествия и преходи, с които опознава нашето Отечество, любува му се и го описва като неземен, чаровен рай. Той е живял в странство, пътешествал е из Швейцария, Италия, познава техните прехвалени курорти и прелести. Но България е неговият незаменим рай:

"Хубаво си, отечество мое! Не ще се никога нагледам на божествената хубост на твоята природа. Само твоят образ, мил и величествен, стои неизгладим в душата ми, която те люби, милува и слави. Малко ли пъти съм се катерил по твоите гигантски планини и съм се чудил и дивил на твоите гори и поля, и райски картини! И колчем ги пак видя, като че то е първи път, аз се възхищавам от тях и душата ми се обръща на лира и иска да пее. Само ти, отечество, само твоята божествена природа вечно съхранявате за мене очарованието си, което е пленявало детинството ми и младостта ми, и тая възраст на разочарования - дни на жестоки изпитания и мъки. Когато всичките цветя в сърцето ми завехнаха, когато надеждите и младежките ми пориви се сломиха като крилата на устрелен орел, когато в тежка житейска борба умряха много мои идеали, изсушиха се всичките извори за щастие и радост - само ти ми оставяш още, и нежно ми разгръщаш обятия и шепнеш на моето ожесточено сърце думи на примирение, на чародейна утеха и на поезия... Бъди благословено, отечество мое, бъди честит, балкански раю! Бъди голяма и славна, о, чудна земльо, дето е цъфтяла люлката ми, дето ще се зеленее гроба ми!"

(Из пътеписа "Розовата долина и Тунджа")

Иван Вазов обича България и броди из нея пешком, на кон, с влак, коли, каруци и файтони, обикаля неуморно красиви кътчета на родината ни. Любими са му Стара планина, Средна гора, Розовата долина, в чиито пазви е скътан Сопот - родният му град. Той катери устремени в небесата върхове в Рила, Родопите, Витоша, слуша грохота на  водопадите Костенецки и Боянски, гледа ненаситно  водната стихия на големите ни реки - Марица, Тунджа, Стряма. Вазов е балканджия, не се спира пред стръмните и трудни планински пътища. С душа   на естет умее да се любува на всичко красно и мило. Очите му не пропускат никоя земна хубост - залез, изгрев, облак, панорама, цвете, камък, скала... Поетът посещава много от манастирите ни, скътани в пазвите на страната, и дири, записва  характерни местни песни, думи, предания, легенди за исторически личности и оригинални персонажи. Така пътеписите му стават интересни, занимателни,  живи и съвременни. Вдъхновен от пътуванията си, от броденето из нашите прелестни краища, Вазов сътворява прочувствени стихове, посветени на чудната българска природа!

Мили хора, ако във вашия дом нямате 22-та тома на събраните съчинения на Иван Вазов, отидете в по-голяма и уредена библиотека, прелистете и прочетете творбите на Поета! Там е цялата ни история, там са всичките ни страдания и борби, целият ни живот български. В заветното си стихотворение "Моите песни" сам той пише, че творбите му "жив са отклик на духа народни". Запознайте се и с пътеписите му - "светлий лик на нашата природа", където "вее на Балкана лъхът здрави". Там ромоли поточе на обич и преклонение към неземните хубости на България! И помнете, че творбите на Вазов са безсмъртни и винаги ще се четат, защото "в тях зов се чуй за правда, за свобода"!