Темелко Нешков - македонският темел на българщината

На днешната дата преди 90 години извън България е родена личност, която би трябвало да наредим до плеядата национални герои, да я вградим в  олтара на историческата ни памет. Тази личност все още не озарява съзнанието ни както героите от освободителните ни борби, не я е споходил ореолът на мъченическата смърт (съвсем случайно, впрочем).  Но това в никакъв случай не я прави по-малко герой, нито пък омаловажава правото й да присъства сред плеядата.
Става дума за македонския темел на българския национален дух Темелко Нешков (1928-2013 г.). Той е сред единиците, които македонизмът и Титовата тоталитарна машина не са могли да смелят. Лежал е общо 12 години по югозанданите, защото е искал да остане българин. Не се е давал да му сменят етническия чип. През него е минал мракобесният валяк на обезбългаряването на Македония след Втората световна война. И в същото време този валяк се оказва прекършен от съпротивата на темела Нешков срещу едно етническо прочистване и историческата несправедливост.
Темелко Нешков произхожда от известно семейсто от прилепското село Бело поле. Своята битка за българщината той започва още на 18-годишна възраст, когато се включва
в редиците на ВМРО
През 1946 г. е привлечен в групата на Ангел Мишев и Живко Илиев. Това е група, която воюва за българската Укръвна групаФ на Македония и в един момент  взема решение за въоръжена съпротива, защото великите сили остават глухи за меморандумите, настояващи да се обърне внимание за геноцида, извършван от режима на Тито върху българитe в Македония. През 1947 г. Темелко е осъден на 12 години затвор заради българското си самосъзнание. Подсъдими в процеса са 11 души, от които 4-ма са осъдени на смърт. Излежава си присъдата, но през 1959 г. отново е осъден на 4 години - пак заради българщината, макар официално да е записано заради вражеска пропаганда и опити за разцепване на Югославия.
Макар най-сладките години на младостта му да минават по лагери, затвори и карцери, съдбата му подава ръка да се влюби и ожени, да създаде и съхрани семейство. Но и в това отношение не липсват изпитания. В един момент семейството му трябва да се раздели. Макар да е бил постоянно следен от югославските служби, през 1977 г. намира начин тайно да емигрира с 19-годишната си дъщеря Славица в Белгия. Без обаче да е сигурен дали и кога ще се съберат с жена си Даница и 14-годишния им син Любчо, които са останали в Скопие. Все пак съдбата повторно се оказва благосклонна към семейството и година по-късно с помощта на верни приятели и близки съпругата и синът също успяват да се измъкнат от Титовите тайни служби и да отидат в Белгия. От началото на 80-те години темелът Нешков  постига една от мечтите си, завещана от баща му - да заживее в България. Тук съответно децата му получават образование и в момента са собственици на информационната агенция БГНЕС.

През 2015 г. библиотеката на националната ни памет се обогати с още един исторически документ -
книгата "Раздяла няма. Македония срещу македонизма" (издателство "Свети Климент Охридски"). Това е уникална мемоаристика за тежката борба в името на българското самосъзнание, за горчивите страници на историята ни от последния половин век. Това е единствено по рода си мемоарно свидетелство, което осветява антибългарската страна на пансърбизма и Югославия, от които българският етнос остава силно осакатен. Та неин автор е именно Темелко Нешков. Отделно през 2017 г. книгата УТемелко Нешков. Досие. Югославия срещу душата на Македония", в която са събрани около 250 разпити, доноси, доклади, информации, събирани от югославската тайна служба срещу Нешков.
Известно е какво представляваше македонизмът - идеология, политика и практика за изтръгване на българския корен от населението на Македония, за промиването на мозъка му, че не е българско, а е македонско. Всъщност това е продължение на великосръбския шовинизъм, пръкнал се в края на 19 век, набрал скорост между двете световни войни през 20 век и избуял при Титова Югославия.
Когато обаче зачетеш страница по страница, глава по глава, страданието на този човек придобива кръв и плът. В кръв и плът се превръща изобщо мъченичеството на българщината. В книгите има покъртителни описания на разпити, мъчения карцери, лагери, нечовешки условия, гаври с човешкото достойнство. От страниците читателят научава за лагера в Добой - Титовата каторга за българите. УДобой беше живото мъчилище, тук се измъчваха даже сенките на хоратаФ, пише Темелко Нешков. В следствения арест през 1947 г. той е бит и измъчван, но не се отказал от българския си корен. На последвалия съдебен процес получава 12-годишна присъда, но пак не признава вина, че е защитавал произхода си. Години по-късно един от македонските обвинители ще се изпусне да каже, че непълнолетният по време на процеса Темелко е трябвало да бъде направо екзекутиран. В същия лагера в Добой е наказван да виси нощем в Умъртвешкия ковчегФ, закачен на кухненската барака, при което У...имаш чувството, че тялото ти е увиснало на закачалкаФ. Пак в Добой
лагерниците
са взривявали скали,
немалко от тях са загивали от паднали отломки и един ден такава скална отломка направо е размазала лагерник на сантиметри от Темелко Нешков. Просто по чиста случайност той е стоял на крачка от смъртта. Благодарение на тази крачка разстояние сега знаем за страданията български. Но дори и след това случайно оцеляване Нешков не се отказва от българския род. И никога не приема името Нешкоски, както впрочем са направили някои негови роднини в югославска Македония. Не го прави нито при втория съдебен процес през 1959 г., който му лепва 4 години затвор, не го прави нито при ежедневния тормоз над него и семейството му, когато е извън затворите, нито при рисковете и провокациите на югославските тайни служби, когато е в емиграция.
От страница на страница и от глава на глава стигаш до извода, че държиш в ръцете си записки по българските, но не въстания, а страдания. Въпреки че се описват събития в съседна държава, "Раздяла няма..." е част от историята на българския етнос, макар и доста горчива част. В библиотеката на българското съзнание тази книга може спокойно да стои редом до записките на Захари Стоянов. Темелът Нешков е минал през своята Голгота, за да остане българин, минал е през македонската Голгота на българския род. Някак от само себе си съзнанието ти го канонизира като светец, макар съдбата щастливо (и изглежда по чиста случайност) да му е спестила мъченическата смърт. Нешков е излят в българската история и памет, макар и не в славните и ликуващите им отрязъци. И пак някак неволно се питаш: България не му ли дължи признание, не му ли дължи улица или площад на негово име?