Стихотворения от Петя Цолова

ПЕТЯ ЦОЛОВА е родена на 9 май в Търговище. Завършва българска филология в Софийския университет. Работи като журналистка във вестниците "Народна младеж", "Отечествен фронт", "Вестник за жената" и др. и като завеждащ редакция за художествена проза в издателство "Отечествен фронт". Има издадени повече от 10 книги със стихотворения, три романа, една повест и многобройни журналистически публикации предимно с културна тематика. Носителка е на престижни национални литературни награди, поезията й е превеждана на десетина чужди езика. Член е на СБП и СБЖ. Съвсем наскоро поетесата Петя Цолова бе обявена за Почетен гражданин на Търговище.



    Оптимистичен разговор със себе си

Дори и голяма да е връхлетялата те беда, с невъздържани сълзи,
ако можеш да плачеш, поплачи си над нея, та от мъката да отлееш, но за бедата
тежкият спомен като свой спътник задълго не вземай.
Колкото може по-често извиквай при тебе смеха. И добрата радост
отново като свой човек ще те припознае. Вярвай: най-великото на този свят е това,
че дори и след най-безумни войни, от разрухата неизменно
изниква едничкият истински победител - Животът. Мъдро зарастват траншеи, окопи.
След зима, най-мразовита дори, под снеговете, изглеждащи още всевластни,
вече нова тревица покълва, уж кротко, пак и дава ни най-верния знак,
че над пръстта, дори да е обгоряла до черно,
тя ще развее отново зеления свой безсмъртен флаг.



Не се страхувай

    "Не се страхувай, докато Бърнамският лес не тръгне срещу теб."
    Из „Макбет“ - Шекспир

Не се страхувай ти, дори и ако тръгне към теб
и срещу теб коварният и гениален Шекспировски лес.
Не се стъписвай, на сърцето си се довери,
то непременно ще те подкрепи  в решаващия миг единствен.
Освободи ума си, ти, та като шпага остра да звъни.
Напред върви, решително напред върви...
Но само, ако истината цяла и бъдещето неотменно
като съветници най-умни и съюзници най-верни до теб,
във всичко и навсякъде, вървят от двете ти страни.



Не се отказвам

Не се отказвам от нищо, което в живота съм сторила.
Само за мечтаното, но не сторено, мога да съжалявам сега.
Но на живота не позволявам
като изкълчен на младини глезен да ме боли при всяка смяна на времето-
и когато е наше, и когато само е обещавало наше да бъде, но не стана, уви.
Какво ни остава тогава ли? Може би да се вглеждаме много по-внимателно в децата си,
да се опитваме по-често в крак с тях да вървим,
макар тяхното темпо за нас все по-трудно да става и да тежи.
Със всички сили да им помагаме те да се приближават към онова време,
което наистина тяхно ще бъде, белязано с неизмеримо повече истини,
здраво-крилати, и с несравнимо по-малко болно-пълзящи лъжи.



Най-важният урок

Аз не напуснах никога, и в старостта си даже,
на детството си приказния храм.
Все още често той насън ме приютява нощем.
И будя се на сутринта в оная бяла къща
с керемиден покрив, пак жизнерадостно, по детски пълна с обич.
И със загадките си пак привлича ме Светът.
И тръгвам със душа към него, за да донауча най-важния урок,
по стръмния човешки път урока
как щастливо да обичам аз един човек и всички хора.
Живота и Света.



Перпетуум мобиле

Свободата досега е изгрявала винаги
подпечатана с кървав печат.
Но защо ли по човешката кръв по него
очи е затварял сякаш дори и самият Бог?
И може би затова много скоро – неусетно и лесно,
Свободата е започвала да се превръща отново в онова,
срещу което толкова кръв се е ляла и е погивал
(дали не нахалост?) на човешкия род цветът най-висок?



ВЕЧЕ ЗНАМ КАК СЕ ПОПАДА И В АДА,
и как се излиза оттам.
Разбира се, става дума отново за Нейно Величество Любовта.
Не само за онази любов, която и с болката, и с тъгата й,
бихме предпочели отново ние, дори и пред радостта.



НАКРАЯ ВСЕКИ ОТ НАС ПОТЪВА ЗАВИНАГИ
в неизбежната бездна - за мнозина плашеща,
за всички ни - тъмна и вечна.
Да се чуди човек как и защо някои носят
до последния миг в душите си алчността, надменността
и омразата безчовечна. И къде ли мислят да ги отнесат?
А може би те вярват дори, че за тях има специална вечност,
дето може да се купи с пари?



Ден след ден

Тролеят сутрин, взет в един и същи час.
Едни и същи спирки зад стъклата.
Понякога до теб едни и същи хора -
макар по външен вид да ги познаваш вече,
оставате си непознати - без поздрав, без усмивка
и безмълвни винаги един към друг. И с теб.
Всеки делничен ден все така, всеки ден, всеки ден.
И се смалява и свива неусетно в корава, тясна черупка
животът ти - ден след ден.
Животът ти, който с какви ли просторни мечти майчински
за участ щастлива и волна и с какъв ли най-щедър
благослов бащин, някога, в оня твой първи, рождения ден,
ти е дарен?



Отрончета

* * *
Вълните на  света и моя праг люлеят.
Разбиват се в прибоя му тревожни новини.
И уж домът ми е на суша построен,
а океанът на века гърми под него -
залива го, разтърсва го!
Боли...


* * *
Истинската любов не умира.
Най-тежки нещастия и железни огради
надвива възхитително тя.
Не издържат на високия жизнен градус
само подобията на любовта.


* * *
Ето, това е, което душата ми иска истински.
А колко рядко мога да й го дам.
И защо отказват го на човека тъй често
ту дяволът, ту Господ, не знам.
А то е толкова просто и тъй скъпоценно -
обич да взема, обич да дам.