Стиглиц за неравенството и възстановяването
Вместо да налива пари в банките, правителството можеше да опита да възстанови икономиката от дъното нагоре
/ брой: 35
На 10 и 11 януари 2013 г. ДУМА публикува моята статия "Кой спестява в България". Тя съдържа анализ на социално-икономическата поляризация у нас и сочи опасните последици от това през следващите години и десетилетия. Писах, че ако трябва да се изрази само с една дума най-голямата опасност за сегашния капитализъм, тя е ПОЛЯРИЗАЦИЯ.
На 19 януари 2013 г. Нобеловият лауреат, един от най-големите икономисти на нашето време Джоузеф Стиглиц публикува статия в The New York Times "Неравенството затруднява икономическото възстановяване". Между двете статии има пълно концептуално сходство, което ме радва. Като четях неговата статия, си мислех, че е писана за нас. Затова предлагам на читателите на ДУМА голяма извадка от статията му, където той споменава и България:
"В последната предизборна кампания за президент на САЩ всяка страна дискутираше въпроси, които дълбоко ме притесняват: дългосрочното неразположение на икономиката и нарастващата пропаст между единия процент и останалите 99% от населението... За мен тези проблеми са две страни на една и съща монета. С най-острото неравенство от Голямата депресия насам, стабилното възстановяване на икономиката ще бъде трудно в краткосрочен план, а американската мечта - по-добър живот чрез по-упорита работа, бавно отмира.
Политиците обикновено говорят за растящото неравенство и бавното възстановяване на икономиката като за отделни явления, а те са
взаимно преплетени
Неравенството задушава, ограничава и задържа растежа. Когато дори списание The Economist твърди, че мащабите на неравенството в страната са сериозна заплаха за Америка, трябва да знаем, че сме тръгнали в ужасно погрешна посока. След четири десетилетия на растящо неравенство и най-дълбокия икономически спад от Голямата депресия насам ние не сме направили нищо по този въпрос.
Има четири основни причини защо неравенството задушава нашето икономическо възстановяване. Първо, най-непосредствената е, че средната ни класа е твърде слаба, за да поддържа потребителското търсене, което исторически задвижва нашия икономически растеж. Докато най-богатите 1% от населението присвояват 93% от прираста на доходите през 2010 г., домакинствата в средата, които са най-склонни да харчат доходите си, вместо да ги спестяват и са истинските създатели на работни места, разполагат с по-ниски реални доходи, отколкото през 1996 г. Растежът през десетилетието преди кризата беше неустойчив, защото зависеше от търсенето на най-бедните 80% от населението, които потребяваха около 110 процента от доходите си.
Второ, потъването на средната класа от 1970 г. насам, прекъснато само за кратко през 1990 г., означава, че те не са в състояние да инвестират в своето бъдеще, чрез образование за себе си и своите деца и започване на нов или разширяване на съществуващ бизнес.
Трето, слабостта на средната класа задържа данъчните постъпления ниски, защото богатите са много ловки при избягване на данъчни плащания и получаване на данъчни облекчения. Последното скромно решение за възстановяване на данъчните ставки от времето на Клинтън за доходите на физически лица с повече от 400 000 дол. и на домакинствата с повече от 450 000 дол. не променят положението съществено. Доходите от спекулации на Wall Street се облагат с много по-нисък процент от другите доходи. С ниските данъчни постъпления правителството не може да прави жизнено важни инвестиции в инфраструктура, образование, научни изследвания и здравеопазване, които са от решаващо значение за възстановяване на дългосрочната ни икономическа мощ.
Четвърто, неравенството се свързва с все по-чести и по-тежки
цикли на бум и крах
които правят икономиката ни по-нестабилна и уязвима. Въпреки че неравенството не е пряка причина за кризата, не е случайно, че през 1920-те - последното толкова голямо неравенство в доходите и богатството в САЩ - завърши със срива и депресията през 1930-те. МВФ също отбелязва често в свои публикации връзката между икономическото неравенство и икономическата нестабилност, но американските лидери не си извличат поука.
Бързо растящото неравенство, което е пълно отрицание на нашия меритократичен идеал за Америка като място, където "всеки може да постигне всичко с труд и талант", означава, че и най-талантливите, но родени в бедни семейства, никога няма да реализират потенциала си. Децата в Канада, Франция, Германия и Швеция имат по-голям шанс да го направят, отколкото техните американски връстници. Повече от една пета от американските деца живеят в бедност. По това сме предпоследни в класирането на развитите икономики. И сме дори зад България, Латвия и Гърция.
Нашето общество пропилява най-ценния си ресурс: младежта. Мечтата за по-добър живот, която привлича имигранти към нашите брегове, е притискана все повече от растящата пропаст в доходите и богатството. Токвил, който през 1830-те писа, че егалитарният импулс е същността на американския характер, навярно се обръща в гроба си...
Пораженията, които неравенството нанася върху социалната ни тъкан и политическия живот, трябва да ни накарат да се притесняваме. Защото икономическото неравенство води до политическо неравенство и разрушава нормалния процес за вземане на най-важни държавни решения.
Рецесията и ехото от начина, по който се решаваха причинените от нея проблеми, влоши обстановката. Докато спасителните пари се наливаха щедро в банките през 2009 г., безработицата достигна 10 процента през октомври. Днешните 7,8% изглеждат по-добре, защото много хора отпаднаха от работната сила, други никога не са се включвали в нея, а трети приеха гъвкаво работно време, защото нямаше пълно, каквото търсеха.
Високата безработица потиска заплатите. Реалните заплати са в застой или са спаднали. За типичен работник от мъжки пол през 1968 г. заплатата е била 33.880 долара, а през 2011 г. 32.986 долара. По-ниските данъчни постъпления, на свой ред, доведоха до съкращения на жизнено важни услуги за бедните и средните слоеве в щатските и местните бюджети.
Най-ценното богатство
за повечето американци е техният дом. Тъй като цените на жилищата спаднаха рязко, богатството на домакинствата се стопи - особено след като толкова много хора бяха взели жилищни заеми. Много от тях останаха с отрицателна нетна стойност, а средното богатство на домакинствата се понижи с близо 40% - от 126 400 долара през 2007 г. до 77 300 долара през 2010 г. и напоследък нарасна само леко. От Голямата депресия насам преобладаващата част от прираста на националното богатство се присвоява от най-богатите.
Междувременно, когато доходите бяха в застой или намаляваха, учебните такси растяха. В САЩ главният начин да се получи образование - единственият сигурен метод да напредвате в живота - е да вземате заеми. Студентският дълг сега е 1000 млрд. долара и за първи път превишава дълга по кредитните карти...
Трябваше да осъзнаем, че когато младите хора са безработни, техните умения атрофират. Трябваше също да знаем, че всеки млад човек е бил в училище, в курсове за квалификация или на работа. Вместо това допуснахме безработицата сред младите да нарасне два пъти над средната за страната. Децата на богатите останаха в колежите или продължиха в университетите, но не беше така за децата на средните и бедните слоеве. С всичко това ние сеехме семената на все повече неравенство през следващите години.
Вместо да налива пари в банките, правителството можеше да опита да възстанови икономиката от дъното нагоре. Можеше да се даде възможност на собствениците на жилища, които дължаха повече пари за домовете си, отколкото те струваха в момента, да получат ново начало, предлагайки главницата на банките срещу дял от печалбите, ако и когато домовете възстановят цените си.
Администрацията на Обама не е единственият виновник за това. Резките данъчни намаления на президента Джордж Буш през 2001 и 2003 г. и неговите войни в Ирак и Афганистан, които струваха много трилиони долари, изпразниха държавната каса и изостриха и без това голямото социално разслоение. Новите ангажименти на неговата партия за фискална дисциплина, ниски данъци за богатите и стремглаво влошаване на услугите за бедните бяха върхът на лицемерието.
Има много оправдания за неравенството. Някои казват, че е извън нашия контрол, сочейки пазарните сили като глобализацията, търговската либерализация, технологичната революция, "повишената икономическа мощ на останалите страни." Други твърдят, че всяка намеса на държавата щяла да влоши положението, задушавайки нашия вече скърцащ икономически двигател. Това са егоистични, невежи лъжи.
Пазарните сили
не съществуват във вакуум
- ние ги формираме. Други страни, като бързо развиваща се Бразилия, ги оформят по начини, които намаляват неравенството, създават повече възможности за хората и по-висок растеж. Страни много по-бедни от нашата осигуряват на всички млади хора достъп до медицински грижи, храна, образование и здравеопазване, за да осъществяват стремежите си. Нашите закони и начинът на тяхното прилагане предоставят повече възможности за злоупотреби от финансовия сектор; за перверзно високи заплати на изпълнителните директори; за възможности на монополите да злоупотребяват с огромната си власт...
Да, глобализацията и технологичният прогрес доведоха до загуба на работни места, които никога няма да се върнат. Заетостта в производството в световен мащаб се свива, в резултат на повишената производителност на труда, а Америка вероятно ще притежава все по-малък дял от намаляващия брой нови работни места...
Глобализацията и нейното небалансирано прилагане ограничи преговорната сила на работниците. Фирмите заплашват да се преместят другаде, когато по-ниското данъчно облагане ги привлича в чужбина. Това, на свой ред, отслабва синдикатите, но страните, които реагираха най-ефективно на световната финансова криза, като Германия и Швеция, имат силни синдикати и мощни системи за социална защита.
Страната ни сега не може да се възстанови бързо без активни политики за справяне с неравенството. Нужен е комплексен и радикален отговор, който да включва значителни инвестиции в образованието, по-прогресивна данъчна система и данък върху финансовите спекулации.
Добрата новина сега е, че нашето мислене е преформулирано. По-рано си задавахме въпроса колко растеж сме готови да жертваме за малко повече равенство. Сега разбираме, че плащаме много висока цена за растящото неравенство и че облекчаването на неравенството и насърчаването на растежа са взаимно свързани допълващи се цели. От нас и от нашите лидери зависи да съберем смелост и далновидност и най-после да излекуваме тази болест."