Спомен за Димчо Михалевски

Назми Мюмюн

На 18 ти февруари се навършиха 10 години, откакто Димчо Михалевски напусна завинаги този свят. Казват, че времето лекува. Не знам дали е вярно - времето все повече ми говори колко голяма беше загубата на Димчо  за нас – неговите партийни другари, неговите съмишленици, гражданите на Кърджали и за цяла България. И днес съм в очакване телефонът ми да позвъни и да чуя ведрото „Батко как си? Какви са настроенията на булеварда? Какво е мнението на нашите съграждани? Реших този въпрос! Заемам се с другите!“.
Дните на човека са преброени. Когато дойде времето на залеза на живота, всеки един се обръща назад и се пита – какво оставих на този свят? Димчо нямаше този шанс. Той си отиде внезапно и остави на нас, неговите другари и приятели да направим тази равносметка.
 Краткия си път Димчо започна в частния бизнес, стана заместник кмет на Кърджали, след това народен представител, заместник министър  и стигна до Председател на парламентарната комисия за регионално развитие.
 От тогава Кърджали е имал и други заместник - министри, и министри, и дори председатели на Народното събрание. Нито един от тях не е направил и една част от това, което направи Димчо Михалевски.
Не мога да си спомня колко бяха министрите, пристигнали в Кърджали по времето, когато Цвета Караянчева беше  председател на Народното събрание. И какво от това – ядоха, пиха и си отидоха. Забравени още в мига , в който се затваряха вратите на служебните им „Мерцедеси“. И за какво да ги помни Кърджали?– Дали защото вече има обходен път? Защото вече е изградена икономическата зона? Защото газопровода от Гърция мина край нас , но предвиденото разклонение за града  така и не беше направено?
Министърката и министъра  на културата? Тях с какво да запомним?
За него важи поговорката „Магарето умира-остава му самара! Човек умира-остават му делата!“ Димчо ни остави много!
Ходя по студените улици на Кърджали и си спомням за времето, когато градът беше замирисал  на асфалт. Само за три години Димчо оправи толкова улици, колкото Хасан Азис не успя за 20. Сменените водопроводи и канализация, оправените тротоари, осветените улици в градовете и селата на нашата област?
Визионер, с геостратегическо мислене, негови са идеите за свързване на Александруполис /Бяло море/ с Русе /Дунав/, като и Капитан Андреево с Русе/Гюргево.
 омните ли откриването на Маказа? Всеки път, когато  минавате на път за Гърция през планинския проход, помнете, че само преди десетина години ние не вярвахме, че това ще е възможно. Направи го Димчо.  Заедно със своите другари, приятели, сподвижници, част от които бях и аз.
Водното огледало. Помните ли колко много плюха по Димчо, че го бил направил.  Помните ли как виняха Димчо, че с парите за Водното огледало трябвало да построи обходният път? Тези, които го сочеха с пръст, имаха след това  12 години пълната власт  Днес околовръстното шосе го няма, а огледалото стои и украсява Кърджали. Освободи терени за градски паркове, а сега  край него ще се издига свръхмодерна болница и медицински университет. Ами паметника на Апостола на свободата? Ами паметника на първата целувка?
Спомням си червените улици на Кърджали, знамената и плакатите, младите хора, които тичаха със Стефан Данаилов и Димчо Михалевски. Спомням си червения щаб, „Клуб на всеки километър“, където имаше  радост и живот. Той прегръщаше с обич и братята българи, турци, цигани, помаци. Не правеше разлика. Неписаният му девиз беше „братство и равенство“. Сега, моята партия е бледо подобие на онова, което беше. Не искам да мисля за това, но сърцето не спира да ме пита – а нямаше ли да е друго, ако Димчо имаше шанса да продължи? Той беше естественият лидер на моята партия в Кърджали, обединител. Той имаше потенциалът да поведе БСП, а защо не и България.
Мили мои приятели, хора на Кърджали. Времето не лекува. Само болката с е превръща в тъга и се разтваря заедно с нас в залеза на живота. Пожелавам си, когато дойде времето да се обърнем назад, да видим, че сме оставили поне малко от това, което остави Димчо Михалевски.