Съболезнователно за Външно
/ брой: 184
Всяка година по това време се прибирам за десетина дни в родината. Неизбежно, това е момент на емоции, на равносметка. Сред местата, които са важни за мен, е бялата сграда на Външно, в което съм работил доста години. Започнах на 1 юни 1980 г. Впоследствие научих, че бившият френски външен министър Доминик дьо Вилпен, на когото съм голям фен, е започнал работа в Ке д'Орсе на същия ден. Тогава работех в срадата на ул. "Славянска", а по-късно участвах с неквалифициран труд в строителството на новата сграда на Външно - на ръце пренесох доста от черния мрамор на министерския етаж.
Останах във Външно 18 години, като през 1998 г. ме уволни Надежда Михайлова, за което не й се сърдя, защото и на мен не ми се работеше при такива началници. Но раздялата не е била лесна за мен, защото обичах професията си и съм имал моменти на голяма радост от добре свършена работа, които мога да сравня с раждането на двете ми деца.
Основното ми разбиране винаги е било, че дипломатът трябва точно да информира своето правителство и да будалка чуждите такива. За съжаление нашите дипломати са принудени да правят обратното - разкриват неблагоприятни истини пред чужди правителства и будалкат нашите ръководители, че в чужбина ги смятат за велики.
Точно преди да ме уволнят, бях написал една паметна записка, в която цитирах високопоставен чужд представител, с когото бях разговорял, който бе изразил адмирации за Ирина Бокова, бивш ръководител от Външно, с която той е работил. Надежда Михайлова обаче и гарнитурата й от заместници възприеха този пасаж като провокация и лична обида.
Зная, че мои колеги не биха постъпили така, просто биха спестили навлизането в такива "подробности". Така или иначе, доста приятели и колеги останаха във Външно и повечето продължават да се мъчат. Последното изпитание, пред което са изправени, е поредната реформа на ведомството. Неотдавна новото ръководство на Външно публикува документ, който разкрива част от планираните промени.
Документът е дълъг, но накратко, мога да го определя като заявка за извършването на поредната чистка в обрулената българска дипломатическа служба, а също за мащабен "аутсорсинг" на дейности за милиони евро. Както личи, това ще стане в полза на неслучайни частни фирми и за предстояща продажба на голяма част от задграничните имоти на Външно при неясни условия, благодатни за организирана корупция.
Проектът, изготвен под ръководството на министър Николай Младенов, до голяма степен обезсмисля приетия през 2007 г. Закон за дипломатическата служба и излъчва сигнал, че характерът на политическия живот в България прави по условие невъзможна стабилността на дипломатическата служба.
Но това, което ми е най-трудно да приема, е, че се изкривява идеята за характера на дипломатическата работа. Под формата на концептуална грижа за службата се прокарва идеята, че дипломатът е "сървис-провайдър", осигуряващ услуги на българина в чужбина. Колкото и популистки да звучи това, съвсем други са задачите на дипломатическия служител в една нормална държава. Винаги съм смятал, че огромният интелектуален потенциал на дипломатическото ведомство е и генератор за външнополитически решения, а не само изпълнител на такива.
Друг популистки момент е поставената задача за осигуряването на ресурси от страна на дипломатичесата служба. В нормалните страни дипломатическите служби са на бюджетна издръжка, а по моя информация само Северна Корея е поставила на дипломатите си задачата "да си изкарат заплатите". Любопитно е да се узнае дали авторите-хунвейбини наистина са черпили вдъхновение от Пхенян.
В проекта на министър Николай Младенов висшият дипломатически служител е сочен като враг, което прави пределно ясни лустрационните намерения на неговия екип. Изразите, които са използвани за характеризиране на най-опитните ни дипломати, би трябвало най-малкото да ги накарат да поискат извинение за обидата. Ето цитат:
"Сегашното позициониране на фигурата "висш дипломатически служител" в Закона за диплоатическата служба и в практиката, всъщност го превръща в паразитна фигура в системата. В същото време тези служители носят най-висок експертен ресурс, опит и познания, които се "използват" с нулев коефициент на полезно действие. Всичко това влияе пряко и върху възможностите на системата да планира ресурсите си спрямо оперативните си приоритети, да не говорим за дългосрочните политики."
Още по-прозрачно е искането посланиците ни, считани за "политически назначения", да подават оставка при смяна на режима. То има за цел да съкрати мандата на няколко посланика и да предизвика поредния скандал с президента.
Пред сладкарница "Неделя", от която Външно се вижда добре, седнах с приятели да разменим мисли. Настроенията определено са тягостни, а очакванията - песимистични. Повечето ни дипломати мечтаят само за едно - да използват опита си като миротворци или международни служители в места като Косово, Босна и дори Сомалия. Тоест да се махнат от системата. Разбира се, няма да липсват желаещи да седнат на техните места. Но дипломат не се става просто така. Аз лично съм се подготвял много години, за да получа първия най-нисък дипломатически ранг - аташе. Да ме извинява премиера, но Шкумбата не може да бъде дипломат. Или тогава, моите съболезнования за тази професия.