Различният празник

Гениалната поезия има една особено отличителна черта - тя преодолява времето и историческия контекст, за да изправи пред някои вечни проблеми в самите нас, които ще носим до края на историята, а може би и след нея.
Точно това е изумителното в творчеството на Ботев. Неговата поезия не е насочена към външния поробител. Не че образът на този тиранин отсъства, но основната му мишена е примирението, снишаването, очакването някой друг да реши вместо нас проблема за свободата. В това е моралната сила на неговото творчество. Това го прави и вечно неудобен. Трябва ли да ви припомням, че всяка година се появява някакво обществено нищожество, което си опитва да го принизи и стъпче в калта?
Днес Ботев звучи със същата актуалност. България пак чака някой отвън да бъде нашия инструмент за справедливост. Няма да стане. Никога не е ставало така. Точно тук ми се струва, че е коренът на саможертвата на Ботев. Той тръгва в обречения си поход, защото твърдо вярва, че хората могат да бъдат запленени от личния пример и непримиримост. Че е достатъчна само една искра, за да пламне освободителния пожар и нещата никога повече да не бъдат същите. Че зъбенето на тираните няма да спира само в кръчмите, а ще се превърна в осъзната и страстна позиция. Заради това 2 юни е свещена дата. На нея си спомняме колко по-различна можеше да бъде България. А това не е малко.
Никак не е малко.