ПРОФ. ВЕНЦИСЛАВ ДИМОВ: ВСЕ ОЩЕ ИМА СМИСЪЛ ОТ ВЯРА И СТРАСТИ...
Имаме нужда от Възкресение и за нашите народна вяра и традиции, те са ни котвите в бурното време, казва известният етномузиколог и преподавател
/ брой: 73
Интервю на Вилиана СЕМЕРДЖИЕВА
ВЕНЦИСЛАВ ДИМОВ е доктор на науките, професор в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Ръководител на катедра "Радио и телевизия" във Факултет по журналистика и масова комуникация и на изследователската група "Етномузикология" в Институт за изследване на изкуствата, БАН. Автор на над 250 научни и научно-приложни студии, статии, учебни помагала, монографии. Сред тях се открояват книгите: "Етнопопбумът" (2001); "Добруджа: памет и песен" (2012); "Музиката за народа на медийния фронт (Меката власт на народната и популярната музика в социалистическа България)" (2019); "Живите гласове. Представяне на архивираното звуково наследство на Райна Кацарова (2021); и тези в съавторство с Лозанка Пейчева - "Зурнаджийската традиция в Югозападна България" (2002) и "С хоро и песен, с перо и слово. 120 години от рождението на Райна Кацарова" (2021). Сценарист на документални филми, автор и водещ на радиопредавания и телевизионни програми, автор на журналистически публикации в печатни и онлайн медии. Член e на Съюза на българските композитори - секция "Музиковеди", Съюза на българските журналисти, ICTM - Международен съвет за традиционна музика при ЮНЕСКО (член на борда на Националния комитет на ICTM), член на УС на Националния младежки фолклорен съюз.
- Професор Димов, днес, Разпети петък, е най-тъжният ден от Страстната седмица, но в неделя предстои най-светлият празник, който дава основата на цялото християнство, съчетава духовното извисяване и пречистване с материалния израз на радостта от Възкресението. Сигурно от самото начало двете линии на отбелязването му вървят заедно в българската традиция?
- "На Велики петък и пиле не пее, и гнездо не вие" - казва една българска пословица, но след мълчаливия поклон и скръбта под плащеницата (символичното погребение на Исус) на Разпети петък, в традицията и народната вяра идва искрящият от празнични жестове Великден, на който се пее и играе повече от всякога. Една от хороводните песни казва: "На Великден по хората, на Гергьовден по люлките." Впрочем, тази двойка от възпети календарни празници показва как "фолклорният човек" е споявал в своята народна вяра и бита, и пантеона. Великден е най-големият празник за вярващите християни, Възкресението Христово отваря дверите на човешкото възкресение, както напява тропарът: "Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ", т.е. вярата във Възкресението е вяра в безсмъртието на душата. Гергьовден иде след това, Свети Георги на бял кон лятото води и годината пак се завърта - за българите-християни, пък и нашите земляци от други вероизповедания и етноси, може би най-ритуално честваният календарен народен празник е Гергьовден. Но и православно-християнското, и фолклорното като народна вяра са нещо повече от празник, който ни събира около трапезите. Като преживяваме отново ритуалните жестове и символи: върбовото венче, свещицата на колака, червеното яйце, хорото и песента, пак ни озарява, подобно на оня чудесен самороден огън на вярващите, една осветявала и дните на предците ни магическа сфера. В нея са вплетени обредни практики и духовни възгледи за света, актуално всекидневие и сакрално извънвремие. Иначе казано, тя е митологичното чудо, което логичното модерно време не може да постигне като откровение, пък и като ясен и цялостен разказ за света и човека. Вярвам, че имаме нужда от Възкресение и за нашите народна вяра и традиции, те са ни котвите в бурното време.
Говоря за време и се сещам, че преди в политическото популистко говорене да се банализира фразата "Българският Великден", тя се роди с книгата на Тончо Жечев "Българският Великден или страстите български". Тази книга мъдро препрочете историята ни през един Великден: на 3 април 1860 г., по време на Великденската служба в българска църква "Св. Стефан" в Цариград, епископ Иларион Макариополски отхвърля зависимостта от Цариградската гръцка патриаршия. Тончо Жечев с книгата си ни отвори очите за това, че не само революции и институции ни движат напред, а и личности, просветители, духовници, книжовници, учители - те, ревнителите на българските вяра, език, култура, на българските църкви, училища, читалища и "любословна" книжнина, са предтечите на политическата ни свобода. На Разпети петък си мисля, като Тончо Жечев, че трябва да се поклоним и пред духовете на предците ни, които са вградили себе си в темелите на днешна България, за да възкръсва тя и за утрешните българи. И да продължаваме делото им.
Един от моите предци е бил сред тези водачи на църковната борба: даскал Господин Димов Бъчваров от Медвен, един от създателите на първите училища и читалища в Медвен и Айтос, учител на Захари Стоянов, борец за църковна независимост, един от водачите в прогонването на гръцките владици Вениамин и Василий Анхиалски... Да изследвам българската култура и традиции и да споделям знанията си, е нещо като моя Великден: дълг към предците, но и игра - виждаш с нови очи, все има какво да научиш, понякога дори от тези, които учиш, и е обнадеждаващо: все още има смисъл от вяра и страсти...
- Ритуалите и празничната обредност, свързани с пролетното съживяване на природата, започват още от Лазаровден и Цветница. Каква е символиката им във вярванията и преданията, които са стигнали до нас?
- Фолклористи, етнографи и етномузиколози ги наричат "Лазарско-Великденски комплекс" - свързани помежду си ритуали в календарната обредност (аграрния годишен цикъл), които дават "по женски" началото на новата година около Пролетното равноденствие. В календарната ни обредност "мъжкото" начало дават коледарите след Зимното слънцестоене с ритуални жестове, песни, благословии. Подобна роля на изразители на "обредно мистериално действо" със своите песни, игри, слова, ритуали, облекло имат момите - лазарки. Димитър Маринов, един от най-заслужилите изследователи на народната ни вяра, пише: вярват, че която мома не е лазарувала, не може да се момее, както и ерген, който не е коледувал, не може да се ожени. Лазарували само моми. В някои краища, като Еркеч (при т. нар. "ваяци" в Източния Балкан), ритуалите започвали седмица преди Лазаровден, продължавали на Лазаровден, после на Цветница и намирали празнична кулминация на Великден. В този регион е село Аспарухово (старото Ченге - ритуалните му песни са събрани и изследвани във великолепната книга "Добър Юнак с добра коня" от Анчо Калоянов) - там песни на отворено хоро "буенец" се запяват и заиграват още от Сирни заговезни - седем недели до Великден и кулминацията е на Връбница (Цветница), когато обикалят селото с празнични дрехи, водени от водачка - мома-буенец.
Тази календарна обредност е същевременно посветителна ритуалност, "инициационен тип обредност". Момите и децата (малките лазарки, подевките) са главни действащи лица в една фолклорна социализираща игра, която ги прави признати от селската общност, преминали през изпитание, вече не деца, а моми, готови да се любят и женят в бъдеще; същевременно те като ритуални фигури са водачи на пролетта и новия живот, с техните песни на отворено и виещо се хоро, с техните виещи се венци се развива и годишният цикъл - от зима към лято.
- Какво означават тези празници за стопаните - само с веселие и игри ли са свързани или имат и други значения и символика?
- В селото се радват - всеки двор, всеки дом посреща лазарки, те играят ритуалния танц буенец, пеят за членовете на семейството: има песни за мома, за момък, за дете, за войник, за овчар, за орач, за поп... Но песните са само брънка от една богата и сложна верига, носеща смисли и значения на очистителни и благославящи ритуали, които вещаят живот и плодородие, свързани със символите на водата и зеленината: момите берат цветя и върбови клонки, вият венци, които концентрират силата им в тяхното сплитане; тази сила става още по-жива, когато зелените венци са част от ритуалното облекло на лазарките и техните осветителни ритуали - момите пускат венчетата си или късчета от обредните хлябове "кукли" в течащата вода на реки и ручеи, за да изберат водачка - "кумица" при ритуала "кумичене" на Цветница. Буенекът, отвореното хоро на момите, е екстатичен танц. Момите наричат: "Както се вие хорото, така да се вият пчелите", а играещите една срещу друга лазарки - в Шоплука ги наричат "шеталици", в Източна България "боенец" или "буенек" - вият кърпи в ръцете си или около тях се извиват "тестемелите", с които са опасани. Тези ритуални жестове и текстове са разпознаваеми за общността - за стопаните и стопанките на посетените от лазарките къщи означават благословия, берекет, магия за нов живот, прераждане.
- Виждаме красотата на момичетата в нови, пъстри носии, закичени с цветни венчета, които изпълняват песни и хора, различни наричания за бъдещето. Какви песни се пеят в тези дни?
- Красота е, да. На Великден момите излизат с най-празничните си дрехи, пребраждането и накитите на главата им наподобяват корона или невестинско забраждане: "чомбара" и "прочелник" с парички в село Пирин, пера и веещи се китки от коило в Шоплука, зелен венец и пъстри китки на главите на Добруджанските лазарки, петльови пера в забрадките на лазарските носии на Еркеч. А песните - още красота. Не само заради поетичното възпяване на цветя и зеленина: гората на росен мирише, на бял-червен трендафил, на копър; мома вие венци от чемерика и зелен явор, момините пръсти никнат като китка калофер на пролет...
Големият ни фолклорист Михаил Арнаудов пише, че никой от съседните ни народи няма такъв "значителен репертоар от митически песни". Тъкмо ключовете на митологичното могат да "разключат" старите песни за нас. Навремето се чудех на добруджанките, които пеят на най-светлия празник "За зло е дошъл Великден"... Защото във великденските песни мома се разболява и умира, момък плаче и сълзите му горят нивите, моми и момци потъват с гемия в морето или Дунав, мома турци бедили и обесили, момък е посечен от брадва, мома е ухапана от змия... По-късно научих, че това не са песни за смърт, а за прераждане, защото символиката на посветителния обред предполага временна смърт на героите, след което те се прераждат в нов статус.
В Аспаруховския цикъл, който споменах, митологичното и магиката на безсмъртието се носи както от демонологични персонажи (юди и змейове, орли и гарвани); така и от превъплъщенията на земните герои. Ето една песен за прераждането: мома пада, а от сянката й изниква дърво диляново, което дялат триста момка, а от русата й коса, изникнала като зелен босилек, пасат конете им; мома Драгана пада в ряка дълбока и я спасява не майка, не тейко, а либето...
В шопските лазарски песни от Бистрица живее имитативна и благопожелателна магия: мома ни на небо, ни на земя, Будим града гради от стратор и босилек, но лудо-младо с коня го превзема и мома залюбва; лаленце се лалее в гора зелена, с него момата напролет кум дарява, булка да стане; църнооко ергенче със златна ябука мома умерва, излъгва и в дома си булка води... Пак от Бистрица са тези песни, в които текстовете повтарят ритуалното извиване на танцьорките: Янка се извива като лоза винена, пчелицата медна се извива над полето. Как да не полетиш и ти с лазарките?
- Много и пъстри са знаците на фолклора в различните области на България. Има ли разнообразие и в лазарско-великденските ритуали и песни, от какво е се определя то?
- Шопските песни на лазарките са двугласни, с характерен мелодичен профил, това може да се чуе в записани албуми с лазарски и великденски песни (коментирали сме с Лозанка Пейчева такива проекти на читалищата и групите от Горни и Долни Лозен, песните "Летели ми са, летели", "Чернооко ергенче", "Лаленце се люлее", "Велика шета по двори" и др.). В източните области (Добруджа, Североизточна България, Тракия) песните са едногласни, пеят ги на хоро или антифонно (в две зареди). В Странджа има пролетни игри и ритуални танци, като "Мара и Лишанка" - момите правят кукла с булчинска глава, направена от момини чехли и мъжка риза, въртят я, играят с диалог между лазарката и маската. Има пролетни игри, като "Ладино хоро", "Иримчене", "Орел и пиленца" - момите минават под арка и сменят позициите си - грабени и грабещи, мъжки и женски. Ритуална травестия има при буенека на старото население от Североизточна България (хърцои, капанци, гребенци): момите са с мъжки атрибути, с калпаци, нагръдниците им от парички са като ризници, на гърдите им са кръстосани колани с пафти, играта една срещу друга е като двубой с кърпи, китки или камшици.
- Как днес се съхраняват традициите и ритуалите за Лазаровден, Цветница, Великден? Наред с предаването им в семейството от баби и майки на деца, например в Етнографския музей в София и други музеи из страната всяка година етнографи и майстори водят работилници за писани яйца; по градове и села се провеждат фестивали на печива и козунаци и т.н. Какво още?
- Лазаруването и лазарските песни, за които Димитър Маринов пише, че са най-многобройни и разнообразни и изброява селища, където го е наблюдавал из "цялото отечество на българите", пресъхва като жива традиция в много райони - в Сливен, например, през 30-те години лазаруването станало нещо като занаят на "циганки", които хората дарявали. През последните години на много места - в селата около София, например - лазаруването се възражда: Бистришките баби го предадоха на техните "внучки"; моми-лазарки отново пеят и играят в Горни и Долни Лозен, Горни Богров... В открития етнографски комплекс "Етър" дори направиха "Училище за лазарки".
Представял съм това възраждане на лазаруването в радиопредавания, телевизиите излъчват репортажи и този медиен интерес активира местните инициативи. Великденски работилници за традиционно рисуване на яйца организират регионални исторически и етнографски музеи в Плевен, Стара Загора, Добрич, Кърджали... Признавам си, и аз, въпреки живата родова традиция и художническите си изкушения, съм благодарен на една от работилниците, организирани от колегите от БАН в Института по етнология и фолклористика с Етнографски музей, на която се сдобих и с книга от Светла Ракшиева и уреди за писане на яйца, за да научна една стара технология, характерна за Велинградско.
- Вие сте автор на учебници по музика за гимназиалните класове. Фолклорът застъпен ли е достатъчно добре в образованието на децата ни?
- Така е, заедно с мои колеги учени, учители и методисти (професорите Лозанка Пейчева и Стефанка Георгиева, Милен Димитров и Даниела Костинкова) направихме учебниците по музика на "Просвета" за горния курс. В нашите учебници музикалният фолклор има подобаващо място. Може би системата на образованието ни следва да потърси по-синтетични, креативни и интердисциплинарни начини традицията да оживява в училище, защото фолклорът не е само слово, музика или образи, които да изплуват тук-там в учебните програми по литература, музика или изобразително изкуство; не е само минало и музеен експонат. Той трябва да бъде изучаван и възприеман като жива традиция в процес, като синкретично цяло. Учениците не само да слушат записи и да гледат клипове, а да пеят и играят, да знаят стъпките и думите, да могат да изписват и извезват. Трябва да бъдат запалени, да им е интересно. Това зависи не само от учебни програми и учебници, а и от учители, местни организатори на културния живот, активисти, родители.
- Известно е, че проучванията на терен и обработката на материалите са може би най-ценната дейност в областта на етнографията, фолклористиката, но и най-трудоемката и изискваща любов, търпение и пълно посвещение. Сред младите хора, на които преподавате, има ли интерес към този вид работа?
- Аз преподавам на бъдещи журналисти и културолози, имам вече няколко мои възпитаници, които "орат фолклорната нива" в медиите. Две от защитилите под мое ръководство докторантки са изследователи в Института за изследване на изкуствата. Когато журирам събори и фестивали, виждам все повече млади хора на сцената да пеят и играят. Интерес има, въпросът е да има и умно водене, и "хорото да продължава"!
- Като автор на документални филми, радио- и телевизионни предавания, смятате ли, че в медиите се отделя необходимото внимание на фолклора и традициите и тяхното популяризиране?
- Не. Електронните медии днес - радио и телевизия - включват фолклора като брошка на ревера, то всъщност изглежда като лански сняг през лятото. Обикновено - малко хора, някоя известна народна песен с гласа и визията на млада певица, малко народен хумор, често пошло представен, изобщо екзотичен пълнеж на новогодишни програми или риалити шоу-та.
В търговските медии предаванията за фолклор са история, с изключение на няколко профилирани музикални телевизии. В буквалния смисъл - на Великден преди две години остана в историята и мое авторско предаване, което 27 години всяка седмица водех в националния ефир на Дарик радио. Някой ще каже: частно радио, пазарни интереси.
Но и в обществените медии фолклорът е незаслужено пренебрегнат, въпреки че те по закон следва да изпълняват културни и обществени функции, не само да забавляват, а и да учат и възпитават. Запитайте се кога сте чували/виждали наскоро в ефира/екрана изворен фолклор? Или песента и гласа, инструмента и майсторлъка на класици като Борис Машалов, Гюрга Пинджурова, Вълкана Стоянова, Магда Пушкарова, Верка Сидерова, Кольо Ганчев, Костадин Варимезов? Или шедьоврите на фолклорните хорове и ансамбли, творбите на композитори, диригенти и хореографи като Филип Кутев, Коста Колев, Красимир Кюркчийски, Кирил Дженев? Да са живи и здрави социалните мрежи и любителите, които със своята страст и "ние-музика" от презаписани грамофонни плочи компенсират осезаемата липса на фолклор в публичното пространство.