Белетристика
Общодържавно издирване
/ брой: 174
Николай Тодоров
Пенсионерът Тихомир Митрев, наричан още Тихо, изчезна от столичния апартамент на сина си внезапно и безследно.
Когато снаха му се върна от работа и надникна в кухнята, видя, че утринната й поръчка е изпълнена коректно. Хляб, опаковка яйца и половин килограм сирене - всичко на мястото си, а човекът го няма.
Позвъниха на приятели, попитаха тук-таме. Не, никой не знаеше нищо за него. Младият Митрев се разтревожи сериозно.
На следващия ден, след работа, той се отби в районното управление. Поизчака в приемната, където дежурният съставяше някакъв протокол. Бяха заловили двама цигани - мъж и жена, и тяхното десетгодишно момче, дошли от Берковица, да мишкуват из столичните трамваи. Извършителите стояха прави пред униформения, но не изглеждаха много притеснени. Върху бюрото на дежурния се мъдреше една дамска чанта и два джиесема. Веществени доказателства.
Когато двамата мъже от патрулката откараха заловените в някакво вътрешно помещение, дежурният вдигна глава към господин Митрев:
- Вие, по какъв въпрос? - попита той с тон, който издаваше, че живее доста досаден живот.
Посетителят сподели накратко сполетялата го тревога.
- Имотни хора ли сте? - попита безцеремонно дежурният...
- От средната класа - отвърна Митрев с лека ирония в гласа, която другият не долови.
- Медиите отричат да има такава класа - осведоми го назидателно дежурният.
- Добре, тогава пишете - бедно семейство - коригира се посетителят.
- Значи версията отвличане с цел подкуп отпада - отсъди дежурният...
Прояви интерес към особените белези на изчезналия.
- Ами, възраст - осемдесет и пет. Нисичък на ръст, малко недочува, малко недовижда и леко понакуцва...
- Така - обобщи одобрително служебното лице. - Още нещо?
- Понякога е малко неадекватен... Мислите му се разпиляват...
На следващата вечер семейство Митреви, хора интелигентни, служещи в доста авторитетни ведомства, останаха неприятно изненадани като видяха на телевизионния екран портрета на баща си и изслушаха характеристиката на неговата личност. Това можеше да ги представи в неблагоприятна светлина в очите на общественото мнение.
* * *
През последните години на стария Митрев - наричан още Тихо, започнаха да се случват странни неща. Спеше неспокойно, събуждаше се по никое време, ослушваше се тревожно. Някъде звънеше трамвай, чуваше се стрелба, кучета лаеха. Къде се намираше - в София ли или в своя далечен провинциален градец? Трудно идваше на себе си. Стана мълчалив, затвори се, измъчваше го някаква болезнена, натрапчива мисълл.
- Какво става с тебе, тате? - питаше го синът му, озадачен от състоянието на баща си.
- Остави ме, сине, нищо ми няма - отвръщаше старият Митрев и като помълчаваше, добавяше тихо - аз си знам...
Той си знаеше. Не можеше да остави тази работа така. Голяма загуба беше. И може би утре щеше да му потрябва. Знае ли човек.
Тази мисъл започна да го занимава и денем, и нощем, нощем с голяма разтърсваща сила. Ами, ако утре му потрябва?
В такова мътно среднощно време някаква непреодолима, неведома сила го изтръгваше от трескавия му сън и го отнасяше някъде далеч, където беше истинският му живот.
Кончето поостаряло и посивяло през годините, свикнало на кротко безсловесно послушание, се въртеше в неизменен кръг около кладенеца, водата, шумно бликнала от кофите, тичаше из браздите като жива, сухата земя поглъщаше влагата с тихо, благодарствено шептене. На ранина по зелките се стичаше на едри капки синя утринна роса. Остричко, но много приятно миришеше на колтучени домати. В короните на орехите меко сияеше слънцето и листата, полъхнати от утринния вятър, леко трептяха. На пазара най-добрата сергия беше неговата. Той се виждаше там - препасал чиста престилка, млад, разговорчив. Имаше много приятели, много клиенти. Неговият зеленчук се харчеше най-напред. Мнозина му даваха поръчки за другия вторник. Беше млад. Милка беше жива. Децата бяха малки. Беше леко и хубаво да се живее.
Изведнъж, без да очаква това и без да го иска, тази мисъл му щукна, заяде го отвътре, наруши нощите, че и дните му.
Не устоя. Предаде се, замина. Пътува, обхванат от голямо нетърпение, изправен пред прозореца на вагона. Страхуваше се да не пропусне родния си град, да не го отвлече влакът някъде далеч.
На перона попита за града - беше същият, неговият. Погледна гарата - беше друга, непозната. Уплаши се.
Попита за неговата улица "Старовековна". Нямаше такава улица. Тогава тръгна, воден от оня първичен инстинкт, който връща котките, захвърлени някъде далече, на много километри, към родното им място...
Поспря в покрайнините на града, където някога извеждаше улица "Средновековна", сепна се, познал няколко къщи, спомнил си даже стопаните им. Градчето беше малко, всички се познаваха. Тръгна, получил сигурна ориентировка. Още двеста-триста метра и като погледне наляво, ще види пармаците и зад тях неговата градина. Най-напред ще съзре трите ореха, разперили шатри край пътя, тъй че сянката им да пада навън. Защото ореховата сянка е тежка и листата му са люти, тровят даже дивите треви...
Мина тези триста метра и надеждата растеше в гърдите му. Вървеше надолу и се взираше с трескав поглед край пътя... Къде са тези ваджийски орехи? Изведнъж видя нещо, което го стресна, извади го от равновесие. Край шосето сякаш внезапно, неочаквано изникна огромен магазин, който затули цялото пространство. Пред вратата блестяха на слънцето върволица лъскави колички. Идваха хора, влизаха в магазина и се загубваха вътре.
Тихомир Митрев се изплаши не на шега. Какво ставаше тука? Къде е градината му? И къде е попаднал той, на кое място и в кое време? Заобиколи и надникна зад магазина. Там се беше ширнало огромно мъртво пространство от сивкав асфалт, ни жива тревичка, ни зелено стръкче, ни плодно дръвче. Само десетина коли, наредени като за парад. Сърцето го заболя. Върна се обратно, плах, объркан, сякаш премазан от непосилна тежест.
Пред магазина стоеше човек в униформа, с лента на ръкава и с доста внушителен вид. Охрана. Охраната се вгледа в посетителя, който се бълтаеше наоколо, погледът му се изпълни с подозрение. Край "Била" се мотаеше всякакъв народ и не всички бяха с добри намерения. Обикалят като кучета край касапница, мислеше си охраната.
- А бе, господине, да те попитам нещо - приближи несмело пенсионерът Митрев. - Тука беше моята градина. Зеленчукова градина. Най-добрата в околията. И с три ореха край пътя... Къде е градината ми? В гласа на странния посетител се долавяха влажни плачливи нотки...
- Старче, вятър те вее на бял кон тебе - отвърна с убийствено снизхождение охраната. - Тука от десет години е магазин "Била". Богат магазин, и от пиле мляко ще намериш...
- Мене от пиле мляко ми не трябва. Аз си търся градината - довери му наново грижата си Митрев.
* * *
Когато Владимир Митрев, уведомен от полицията за находката на лицето, обявено за общодържавно издирване, пристигна от столицата в родния си град, завари баща си приседнал на една скамейка пред големия магазин, омърлушен, изморен и чак смазан от отчаяние.
- Какво дириш тук бе, тате? Ние се убихме да те търсим из цяла България? - попита синът с глас, в който болката, горчивия укор и облекчението се преливаха едно в друго.
Старецът вдигна глава, но в погледа му нямаше радост от срещата.
- Знаеш ли какво, Владко - отрони той сконфузено, - нали тогава тръгнахме много бързо. Колата беше дошла, пък всяка минута струва пари и аз в бързината знаеш ли какво съм сторил?... Ами забравих пръта за брусене в клоните на третия орех. Ниско в самия най-долен чатал. Беше хубав прът, дрянов, донесъл го беше циганинът Мехмед, от Тунджалъка го беше отсякъл. Чуден прът беше. Сега такова нещо никъде не можеш да намериш...
Синът остана слисан. Не можа да проговори веднага.
- А бе, тате, тате, ами че това беше преди трийсет години, бе човек. Какъв ти прът и каква градина... - въздъхна той.
В тона му имаше такава горест, можеше да се разплаче.
- Ами на гроба на мама ходи ли? - попита той, за да отклони разговора.
- Че какъв гроб? Тя нали остана в София? - отвърна спокойно бащата...
От широката врата на магазина изтичаше народ като река...