Най-голямото признание е доверието на учениците

МАРИАНА РАНОВА и ВАЛЕНТИН СИМЕОНОВ са учители от почти толкова време, колкото са и семейство. Мариана е вярна на професията от близо четири десетилетия. Валентин – от четвърт век, изневерява на призванието си през 90-те години, когато с две учителски заплати е непосилно да изхранваш семейство. Избират да преподават в началния курс на образователната система – да са първите, които превеждат през училищния праг най-малките и им дават най-важните умения и знания.

От Добрич са, но повече от 15 години живеят в София. Като млади специалисти и двамата, за разлика от своите колеги, предпочитат да придобият опит не в града, а в добруджанските села.

Днес Мариана преподава в голямото столично 23 СУ "Фредерик Жолио-Кюри", а Валентин обучава възпитаниците на Обединено училище "Св. св. Кирил и Методий" в село Априлово. Тази учебна година е изключително важна и за двамата, защото класовете им са на финалната права на началното образование.

Въпреки многото си квалификации и курсове за усъвършенстване госпожа Ранова и господин Симеонов споделят, че всеки ден се учат – от учениците си.

 – С радост или с тревога идва за вас началото на новата учебна година, госпожо Ранова и господин Симеонов?

М.Р. От първата ми година като учител до ден днешен 15 септември и 24 май винаги са били много вълнуващи. Настоящият е по-различен заради пандемията. Дано да сме здрави и тази година премине изцяло в присъствено обучение.

В.С. Първият учебен ден е много специален за мен. Най-щастливият момент в работата ми е дългоочакваната среща с учениците. На сегашния 15 септември радостта върви ръка за ръка с тревогата заради върлуващия вирус.

– Вие самите помните ли първия учебен ден – като деца, а и в ролята ви на учители?

М.Р. Като млад специалист си спомням първия учебен ден в едно село с преобладаващо население от етнически турци. Децата не знаеха български език.

В.С. Като дете – не, беше отдавна. Като учител – беше празник с привкус на леко притеснение и с надежда за лек и успешен път в професията.

– В началото на професионалния ви път като преподаватели хрумвало ли ви е, че уроците ще трябва да се провеждат извън сградата на училището? Как се отрази дистанционната работа лично на вас и на вашите възпитаници? Възможно ли е онлайн обучението да стане неизменна част от образователния процес?

М.Р. Дистанционното обучение се отрази много зле както на учебната дейност, така и на психиката на учениците. Някои деца се затвориха в себе си, други проявяват агресия. Нивото на обучение спадна. Дистанционната работа е в пъти по-натоварваща. Стресиращи бяха първите дни, в които бързо трябваше да превключим на онлайн режим, работихме по 24 часа. Неизменна беше подкрепата на родителите.

А уроци извън сградата на училището провеждахме редовно в годините назад. В часовете по околен свят водехме учениците в предприятия. За съжаление, сега няма много какво да им показваме като производство.

В.С. Много уроци извън сградата на училището сме провеждали, но не заради външни причини, а за целите на обучението – например в гората, в кравефермата, на морския бряг, в промишлено предприятие. Така учениците опознаваха реалния свят, запознаваха се с труда на родителите, с връзката между човека и природата.

Онлайн обучението може да бъде част от образователния процес само при крайна нужда от неприсъствено учене. Но да се превърне в неизменна част, ще е фатално пагубно за цялостното развитие на учениците. За съжаление, последствията от онлайн обучението, особено в начален курс, вече са налице.

– Детска мечта ли ви беше да станете учители или е осъзнато зряло решение? Разминаха ли се представите ви за преподавателска дейност от реалното професионално всекидневие?

М.Р. Помня как в последните класове на езиковата гимназия класният ръководител ни даде задача да напишем по какъв професионален път ще поемем. На 10-годишнината от завършването ни раздаде написаното – там бях посочила, че ще бъда учител.

Времената се променят, децата – също, стават все по-трудни, критериите се понижиха. С делегираните бюджети се акцентира не върху качеството, а върху количеството – парите следват ученика. Не съм си представяла, че в тази посока ще поеме образованието.

В.С. Осъзнато зряло решение. Обучението ми беше насочено към широка практическа дейност. Представата ми за учителската професия се развиваше през годините, когато черпих опит от колегите си. Размина се единствено в управлението на институцията училище поради различните виждания на управляващите от най-ниско до най-високо ниво. Невинаги остават верни на общата ни и най-важна цел – образованието и възпитанието на нашите деца.

– Съжалявате ли, че дъщеря ви не тръгна по вашите стъпки?

Двамата в един глас: Не, заради липсата на уважение към учителската професия днес.

В.С. Дъщеря ни си има своите стъпки в живота, ние я подкрепяме в изборите й. Но до ден днешен казва: "Исках да стана учител" – генно заложено е.

– Преди време в България бе дадено началото на кампания под наслов "Да си учител е достойно". Мислите ли, че хората наистина осъзнават важността на вашата професия и ролята ви за възпитанието на стойностни хора, които след време ще са важна част от нашата нация?

В.С. Мнозинството не осъзнава важността и необходимостта от нашата професия, особено в днешното ни нихилистично общество. За да има здрава и благоденстваща нация, са важни три фактора – социалната сигурност, здравеопазването и образованието. Ако някой от тях не е на необходимото ниво, упадъкът е гарантиран.

М.Р. Има хора, които оценяват това, но не са много. Струва ми се, че е целенасочена стратегия години наред управниците да неглижират образованието – всеизвестно е, че прост народ по-лесно се управлява.

– Какви са трудностите на вашата професия, за които някои хора дори не подозират?

М.Р. Работата на учителя, особено на началния учител, е не само да си "изпее" урока в час. Учителят възпитава и изгражда характери. Все по-трудна става професията, защото често започваме от нулата във възпитанието на децата. Родителите днес са все по-ангажирани с мисъл да изкарат насъщния, някои обръщат пренебрежимо малко внимание на децата си. Тази липса не може да се компенсира с най-новия модел телефон.

В.С. Трудностите в моята дейност идват от средата, от която живеят децата. Повечето от моите ученици са от социално слаби семейства, с неграмотни родители, които не виждат нужда техните деца да бъдат образовани. Държавата отдавна е обърнала гръб на тези хора, а многобройните стратегии и европейски средства за интеграция са очевидно неефективни.

– Кое е най-голямото признание, получено от вас като учители? Какво ви носи радост? 

М.Р. Усмивка, прегръдка от дете. Поздрав от другия край на коридора от вече пораснал ученик. Едно 15-годишно дете да ти благодари, че си го научил да чете и пише. Родители да те потърсят, за да споделят къде продължава средното си образование детето, на което си дал основата от знания и умения.

В.С. През годините съм получавал хартиени признания под формата на грамоти, но най-голямата радост е, когато видя пламъка в очите на децата и тяхното доверие към мен като учител, а и като приятел.

– Моите родители са ми казвали, че не оценките са най-важното нещо в училище, макар че бях отличничка. Повтарях тези думи и на сина ми, защото така са ме възпитали – човечността, приятелството и отговорното отношение към всичко, което правиш, да са преди всичко. Но тези добродетели като че ли днес не се ценят. Как според вас се измерва успехът? Защо често 6.00 не означава, че професионалната реализация ще е сполучлива?

М.Р. Уча учениците си да не се стремят към куха шестица, а към трайни знания. За съжаление, нямаме скала за оценка на трайните знания и умения и нямаме реална представа, затова всеки път ахваме в почуда от неудовлетворяващите резултати от PISA.

В.С. Цифровата оценка никога не е била водеща в работата ми. Най-важните ценности, които се опитвам да възпитавам в учениците си, са родолюбие – направихме страница във фейсбук "Памет и бъдеще", и уважение и отговорност към околните. Опасявам се, че ценностната система на българина се изкривява и в нея все по-рядко ги има общочовешките добродетели.

– В навечерието на 15 септември, 1 ноември и 24 май се чува колко е важна ролята на учителите. Чувствате ли обаче, че сте недооценени – от управляващите, от обществото като цяло?

М.Р. Преди години учителят беше на пиедестал. С времето нашият труд се обезцени. Не става въпрос за оценка в материално измерение и повишаване на заплатите предизборно. А за уважение и признание.

В.С. Говоренето от празничната трибуна на високопоставени личности е лицемерно. Позорно е отношението на властимащите към престижа на учителската професия. Една от най-големите тревоги в образованието е, че броят на пенсиониращите се учители е в пъти по-висок от новопостъпващите.

М.Р. Имаме грамотни и амбициозни млади колеги, които за съжаление не издържат дълго в системата.

В.С. Госпожо Ранова, да завършим оптимистично и да пожелаем успешна учебна година на всички ученици, родители и колеги. И "Шапки долу! За българския учител... За човека, който създава човеци", както призоваваше Стефан Продев.

– Благодаря ви от сърце.

Снимки личен архив

Дъщерята на госпожа Ранова и господин Симеонов си има своите стъпки в живота, а родителите ѝ я подкрепят в нейните избори. Но до ден днешен тя казва: "Исках да стана учител" – генно заложено е

1989 г. като млади учители в село Орляк. Дъщеря им е чест гост в класната стая