На Странджа-баир гората...
/ брой: 169
Голямото преселение върви с пълна сила по много места в родината ни. Изнасят се емигранти от цели села по широкия свят - в Канада, Испания, Гърция, къде ли не. И в това нямаше да има нищо лошо, защото този глобализиран свят не знае граници. Обаче ние този глобализиран свят може да си го боднем на шапката, тъй като към миграция ни подгонват не някакви възвишени идеи за самоусъвършенстване или любознателност, а нещо далеч по-прозаично - глад и безработица. Или, казано с думите на писателя Джон льо Каре: бедствия като депресия, инфлация, банкрути, безработица - всички обичайни и очевидно неизлечими болести на буйно процъфтяващата капиталистическа икономика.
Някъде там - в Сатовча примерно, където планината храни останалото без препитание население. И когато държавата не се грижи за тях, гордите планинци са принудени да изкарват доходи с бране, приготвяне и продажба на горски плодове и гъби. Нареждат ги край пътя и чакат под слънцето мющерии да ги купят. И така - до здрач, когато мюезинът ги призове за молитва. На кого ли се молят, има ли кой да чуе молитвите им?
Хора "изтичат" в чужбина и от Карловско. А всички, когато заминат, гледат по-честичко да се връщат по родните места. Не мазохизъм ги гони, а истинска тъга за родното място, грижата за оставените там роднини, престарели родители, внуци, които разчитат на тяхната подкрепа по време на гурбета. Защото едно е да дойдеш от Норвегия и Англия да се заселиш в планината сред цялата екзотика на пейзажа, освободен от грижата за хляба с норвежка или английска пенсия, а съвсем друго - да вегетираш ден след ден с оскъдни или никакви доходи и парче планинска земя, която да копаеш с ръце и да носиш вода за посаденото от километри.
Младите хора заминават открай време и в Златоградско, където за работни места пиле да хвръкне, няма къде да кацне.
Някога имаше специални програми за развитие на изостаналите и пограничните райони. Заедно с всичките си кусури те осигуряваха прехрана и заетост на местните хора. Имаше сигурност за тях и за децата им в границите на родното място и родните къщи. Имаше кой да дойде на погребението ти. Сега от Канада не можеш и за това да долетиш...
Проект "Странджа-Сакар" е нужен явно и днес. Обаче нашите европейци на власт веднага ще кажат: "Стига с тези комунистически щуротии!". А ние ще продължим да си мислим, че глобализмът е онова, което те кара за хлопнеш вратите на родния дом и да не помислиш да се върнеш в него никога...