Жреци на словото
Свободният човек Дончо Цончев
80 години от рождението на писателя
/ брой: 172
Трудно е да повярваме, че толкова артистична и надарена във всяко едно отношение личност като Дончо Цончев не е между нас, живите. Годините се изнизват, но присъствието му остава все така всеобхватно и завладяващо - героите му не остаряват, художествените му внушения остават все така свежи и привлекателни.
Повече от шест десетилетия Дончо Цончев присъства на сцената на българската литература. Трябва да признаем, че трудно бихме могли да си представим нейното лице без стотиците негови разкази, фрагменти в проза, новели, романи, в които ненатрапчиво и органично се усеща диханието на епохата. Този художник вае контурите на своето време, не се побоява и от най-страшните социални дисонанси и трансформации. Обществените сътресения като че ли не само привличат, но и изострят писателското му зрение. Едва ли той си е поставял за предварителна цел да обрисува портрета на нашия бурен, изменчив век, но резултатът е именно такъв.
Малцина са творците с толкова категорично и кристализирало до пределна яснота усещане за спецификата на конкретните социални и екзистенциални процеси и тенденции. Но не социологическият (условно казано) подход бе определящ за художествено-естетическите експерименти на автора, а по-скоро психологическият. Дори когато Д. Цончев ни поднасяше къси разкази, свободно реещи се във формата на фрагмента разсъждения, той бе воден от интуитивната идея да проникне в духовните предпоставки и мотивации за една или друга проява на героя - макар да е понякога без име, да е просто нюанс, нещо като лека въздишка на уморено или възторжено съзнание, почти съзерцателна пауза между два такта на сърцето или разум, напрегнато търсещ истината за човешкото битие.
С цялостното си творчество Дончо Цончев ни убеждава, че е приел за своя естетическа философия думите на великия Протагор - "Човекът е мярка на всички неща." Романите, повестите и разказите му дирят художествените измерения на Човешкото. Поставят най-неудобни въпроси и, естествено, стигат до най-невероятните им отговори, били те трагични или апокалиптични. Писателят е сред малкото наши съвременници, който като че ли не загубва оптимистичния (а защо не и хедонистичния?) си възглед за живота и действителността. Той знаеше, че наистина ние не живеем в най-справедливия от всички възможни светове (както би се изразил Волтеровият герой Кандид), но вътрешната светлина на мислещия индивид може и трябва да побеждава мрака на отчаянието, резигнацията и скепсиса. Ето защо героите на Дончо Цончев притежават удивителна жилавост, издръжливост, борбеност, неизтощимост и силна воля.
През последните години той съсредоточи своите усилия в територията на малкия разказ, есето или фрагмента. Тук той се домогна до удивителни постижения. От една страна, продължи великата традиция на българските разказвачи на XX век - Елин Пелин, Йордан Йовков, Георги Райчев, Светослав Минков, Емилиян Станев, Николай Хайтов, Антон Дончев, Вера Мутафчиева, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Павел Вежинов и Васил Попов, а от друга - непрекъснато ни поднасяше свои собствени открития. Той си играеше със сюжета и фабулата като магьосник. Имам чувството, че би могъл да напише разказ дори и по текста на табелата на която и да е улица. Виртуозното и артистично владеене на формата при него винаги бе съдържателно. Дори да импровизира, и най-разкрепостената и свободна (а може би и разюздана) форма, тя е дисциплинирана от силата на подсъзнанието, което води неизменно до ясна морална поука. Без да е морализаторстващ писател (най-малко пък на него биха му прилягали маниерът и практиката на скучен пастор), Дончо Цончев изпъква сред съвременните автори с категоричната социална енергия и определеност на своите внушения. Защитата на националната идентичност в най-широкия смисъл на думата, съхранението на отечественото достойнство, чест и доблест бяха негова свръхзадача. При това художественият резултат е впечатляващ двойно и тройно тъкмо защото няма и капчица предпоставеност, тенденциозност, преднамереност. За Дончо Цончев в пълна мяра важи определението Свободният човек (нека си спомним тук природния, истински свободен Стендалов герой Феранте Пала) - свободен от илюзии и идеологеми, от щампи и клишета и безпринципни зависимости. Художникът Дончо Цончев се подчинява само на строгата си, слава богу, неподвеждаща го силна естетическа интуиция. От тази гледна точка писателят бе измежду изчезващите вече - уви! - истински жреци на Словото.