Щом съм пил лимонада, няма да плащам уиски

"Не мога да плащам уиски, след като съм пил лимонада!" Това са думи на Борис Димовски от зората на демокрацията, когато побързалите да се пребоядисат обърнаха палец срещу онези, които не смениха политическия си цвят. Когато трубадурите на интереса погнаха кавалерите на идеята, а кариеризмът обяви война на почтеността.
За две десетилетия се нагледахме на всякакви жонгльори. Някои от тях и до днес ни мътят главите как трябва да ги ценим, че са се отрекли от онова, което са вършили в тайните служби, че са се отказали от декларациите си за сътрудничество, че са избягали от собствената си същност даже. И когато някой все пак ги попита как за една нощ са се преродили от комунисти в демократи, такава ярост ги обзема, че излизат от равновесие.
Подобна сцена видяхме в предаването "На инат", в което след няколко изречения на Марк О`Селски, насочени към миналото, събеседникът Иво Инджев за малко щеше да изскочи от студиото. Къчовете продължиха и следващия ден, този път - в блога на арабиста. От двата му коментара и от отзиви във форума се внушава, че едва ли не се е събрал някакъв щаб, който да провали участието на Инджев в "На инат". И че този щаб ми е възложил или направо наредил да натисна телевизията, а тя пък взела, че клекнала. Ха-ха-х! Не е лесно да си бил свързан със службите, цял живот не можеш да се отървеш от подобни схеми на мислене. Не е като да избягаш от миналото си.
Всяка държава има своите специални служби. В нашите е имало както подобни на горепосочения, така и достойни за уважение хора. Една от най-светлите личности, с които съм имал възможност да работя, е бивш шеф в Държавна сигурност в моя град. Няколко години беше в бюрото на общинския партиен съвет, когато бях тамошен лидер. Знаеше много, но не каза и дума дори когато досието на един от местните депутати беше оповестено и се разбра, че той даже му е бил водещ офицер. Така бяха възпитани повечето от тези служители. За разлика от други, които след промените търгуваха с информация или я използваха за непочтени цели. За двадесет години обаче така и не свикнахме да различаваме доносника от онзи, който е работил в разузнаването или контраразузнаването.
Честно казано, опитвал съм се да вляза дори в положението на Иво Инджев. Понякога те хванат в някой грях, притиснат те и ти, щеш - не щеш, подписваш декларация за сътрудничество. Моят съименник обаче казва, че за него това бил единственият начин да стане журналист. И тук историята престава да бъде толкова безобидна. Защото амбициите и почтеността далеч невинаги вървят ръка за ръка. А достойнството на човека зависи не толкова от външните обстоятелства, колкото от вътрешната готовност да им се противопоставиш. За някои целта е по-важна от достойнството. И не подбират средствата за постигането й. Сблъскваме се и днес с люде, готови да преминат през трупове. Често те успяват да ни стъпят на шиите и дори да ни се качат на главите, но нека не очакват да ги тачим за това.
Тези редове биха се възприели като нахални и дори нагли етюди по морал, ако онова, което искам от другите, не го изисквам най-напред от себе си. В началото на трудовия ми път се опитаха и мен да привлекат към службите. Бях живял така обаче, че да няма за какво да ме притиснат, и ме оставиха на мира. Сигурно и аз съм имал по-големи амбиции, но не ми е било все едно на каква цена ще ги реализирам. Пак в онова време отказах да премина на партийна работа. Беше в далечната 1982-а, нито Горбачов, нито друг дявол се беше появил на хоризонта. Перестройката беше непозната дума, а на никого не му минаваше дори през фантазиите, че ще паднат и Берлинската стена, и цялата "желязна завеса". Платих си отказа - уволниха ме. Но не пожелах да го "осребря" - нито когато ме потърсиха за първия син митинг, нито по-късно.
А в наши дни, ако съм настоял за нечия оставка, то е защото съм предявил такова изискване най-напред към себе си - след загубата на последните местни избори се оттеглих от партийните постове. И ако искам ръководството ни да поема риск, вместо да мисли за собственото оцеляване, то е защото съм имал такава претенция първо към себе си - жертвал съм собствения път в политиката, за да успее каузата на БСП.
А Иво Инджев няма как да ме обиди с нищо, дори и когато ме нарича Маркс Селски. Самочувствието му на Градски левент навярно идва и от съгласието му да сътрудничи. Отказът на такива като мен доказва, че в онези времена е било възможно и друго поведение, па макар и селско. Ето защо той не може да бъде пример за онези, за които моралът не е изгубил значението си. Нито пък ще ги склони да му плащат уискито, след като са пили лимонада.
Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info