Колонката на Димитър Денков
По клиничната урва
/ брой: 248
Към осемдесет е, приказлив, за разлика от останалите пред лекарския кабинет, а и доста свеж, независимо от предстоящата операция, отлагана с години поради КОВИД-епидемията. Пътувал е цял ден, ако има късмет, ще го прегледат, ще насрочат дата за операцията, но дали ще дойде - Божа работа, че и така ли се стига до София през зимата, пък и по празници... Идвал е вече веднъж напразно: личният лекар объркал клиничната пътека, ама да плаща за прегледа, трудно - едно, че нямал толкова пари, второ, че е без познати в столицата, от които да поиска, трето - синът в чужбина, как да го моли за превод по банков път, както била препоръчала момата на гишето отсреща. Не се сърди на лекаря, че сбъркал. Що да му се сърди? Почти набор му е, един за няколко села, идва по график, мери кръвно, пише рецепти и плаши бабите, че иде зима, току-виж затворили пътя, пък и малко му е останало, а те: "Да си жив и здрав, докторе, че без тебе сме за никъде!". А и чули били, че щели да купуват хеликоптери, не можело ли с тях през зимата за по-спешните случаи... Не може, държавата бедна, ей-го, война, само до хеликоптери за баби да е проблемът...
Хеликоптерите го връщат назад във времето, когато бил в казармата и си счупил ръката. Били на учение, трябвало да атакуват по нанагорнище, той - с картечницата, паднал лошо, но не се дал и с отделението стигнали до върха, а после го закарали в болницата. С хеликоптер. А в болницата - доктори, сестри, санитарки се въртели около него, не като сега да обикаляш от кабинет на кабинет и да ти искат направления, егенета и хоп, на компютъра какво пише за теб, ама кой си, що си - не те и поглеждат. Каква клинична пътека, направо клинична урва е това, и който стигне до върха, късметлия е. Особено ако не го боли много и отиде при другарите, дето вече ги няма даже в партията.
То и другар е станало особена дума. Да не говорим, че като кажел на по-младите, че имал другарка в живота, която си отишла млада, аха да направи седемдесет, му се чудели. Колко урви е изкачил с нея, не е за приказване: в общежития, по национални обекти, из родопските мини, накрая в помпената станция, която затворили след ТКЗС-то и от нея не е останало нищо. Даже и плочите от канала извлекли, да си застилат пътеките в двора - по европейски. И сега като дойде водата отгоре, ходи се жалвай на госпожиците по телевизията, проси помощи от Европа, дето до теб е опряла, а някой дори ти говори: "Аланкоолу, като обичаш природата, няма що да се сърдиш, че ти руши къщата".
И това е виждал - как идва водата отгоре по урвата, но и как се прави заграждение и отводнение; това е работил толкова време, оттам май са болежките, влагата и калта са отишли чак до костите. Така е и в държавата, само дето е по-лошо, защото не е до един, а до повечето, подгизнали в кал и вода. Е, има и такива, които се спасяват из по-топли земи, кой за по-добра заплата, кой за по-голяма къща, купена от печалби на чужд гръб, че и по-надолу от гърба, да прощавате.
Идва му редът, човекът се бави в лекарския кабинет около десетина минути и, излизайки, казва: "Пак ще се видим, устискайте месец-два, пък и аз ще гледам да устискам. Не за друго, ама като гоня влака за насам, ще приготвя една табела, на която ще напиша "Комунизмът е престъпен! Да живее демокрацията!" И ще я окача на един дирек на разсипаната гара, да се знае, докъде я докарахме от урва на урва и от век на век. Пък който има акъл, да разбира."
Последвайте или харесайте в-к "ДУМА" във ФЕЙСБУК --> ТУК <--
Споделяйте нашите публикации.