Възкръсване
/ брой: 97
Възкръсването е най-великото, най-описваното, най-вдъхновяващото и най-съмнителното явление в историята на света. То е много утешително за всички ни, защото в основата на религиите все пак лежи ако не страхът, ако не любопитството, то тайнството на смъртта. Но ние възприемаме Възкресението не само като факт, че Исус Христос се е върнал на земята, макар и за кратко, или че ще дойде отново, което никой не знае, но всеки път го предричат, а като фениксово явление, като фениксов ефект, при който със страдания, драми, нещастия, провали все пак нещо проблясва и чрез него ние се сещаме за нашите покойници и близки, за нашите мечти, които остават неосъществени. Вярваме, че все нещо от всичко това ще ни се случи в битово отношение. Така че възкръсването на България като български Великден, тъй успешно назован от Тончо Жечев, говори, че е имало преди това векове мрак, векове забвение. И това може би е единствената ни утеха, че след толкова време на омерзение, на самосъжаление, често пъти дори на самоунижение, ние очакваме някакво възкръсване както в личностен, така и в държавно-етнически план.
Възкръсването, като най-велика част на християнската история, на евангелското сказание, е преди всичко надежда, че един ден ще стане по-добре. Това крепи не само силата на живота, това крепи не само надеждата, до известна степен то е и залог за прогреса. Днес виждаме, че се възпроизвеждат същите онези пороци, които бяха установени и издигнати на пиедестал на политическа добродетел още тогава, когато започнаха митингите. И аз искам да попитам какво е съотношението между съвременния социален статут на тези, които викаха прочувствени речи на трибуните на митингите, и онези, които също тъй прочувствено ги подкрепяха отдолу? Мисля, че между тях има по-голяма социална пропаст, отколкото през онзи строй, който тогава така възторжено заклеймявахме.
Имахме дори акция "Българският Великден" като вид надежда, че България има шанс, като призовем да се върнат българите от чужбина. И тази акция се провали. Те не се връщат, защото са отишли по причини, които са далеч от възкръсване, патриотизъм, любов към родната тревичка. Те ще се върнат, когато започнат да печелят по-добре тук. Мисля, че това никога вече няма да стане. Ще се връщат или неудачници, или амбициозни кариеристи, които смятат, че тук имат поле за действие. А пък ако тези способни деца се върнат тук и ги посрещнат враждебна среда, завист, опасение, че те са по-добри от местните, тогава те ще изживеят още по-голямо разочарование, отколкото това, поради което са заминали. А има и обратна страна - когато на тези, които са си останали тук, им се казва, че онези от чужбина са по-добри от тях. Най-смешно е, когато кажат: "Той е живял в Щатите", като че ли това само по себе си носи висша благодетел. Самото живеене там, освен че понякога минава в пестене и нереализирани амбиции, не гарантира, че един човек е умен и способен да направи нещо. Тази бленда между лесни опасения и външни амбиции може пак да нанесе ако не губителен, то неудачен удар върху нашата надежда за бъдещето.
Все пак аз вярвам във Възкресението. Не защото ще видя Исус Христос или ще видя покойните си родители, а защото около цялата история, включително и българската, е имало моменти на пълен мрак и от този мрак все пак се появява някаква светлина. Което е и част от привлекателността на християнството. Как то парализира света, когато пред диктата на силата, на парите, на успеха, изведнъж излиза един човек и казва: "На ви мойта риза, обичай ближния си, лекувай слепите, съживявай мъртвите"! България сега е бедна, институциите са разрушени, лъжа се лее от политическите трибуни, невежество се шири, бежанци ни заливат, заплахи за православието. Не знам дали има възкръсване от всичко това. Защото и у нас, и в света има доволно влиятелни силни и богати среди, които са плътно заинтересовани България и светът, нашият малък свят, световният ред да се развиват точно по този начин. Ако си бил портиер някога и сега имаш четири хотела, да не си луд да допуснеш друг обрат - към справедливостта и равенството. Така обаче се ражда насилието, така избухват световните революции. Прекалено слаби са бедните, за да могат да вземат властта с легитимни средства, нямайки ракети, танкове, самолети. И тогава започва онази жестокост, която е по-голяма от предишната. Така или иначе, отчаянието на бедните хора, които стават все по-бедни, и доволството на богатите, които стават все по-богати, стават условие или за войни, или за религиозен фанатизъм.
Парадоксът е, че и революциите, и насилието, което ги съпътства, са в името на Възкресението. Затова ние търсим причините. Нещастният човек причинява нещастия. Потиснатият народ причинява потисничество. А вярата и политиката трябва да предотвратяват вероятността това да се случи.