Чичоденчевски илюзии

Не може да се каже, че президентът Първанов прекалява с участията си в медиите. Напротив, дори повече от половин година не беше ходил в студио. На премиера обаче и това му се видя много. Щом разбра, че държавният глава е поканен в една от телевизиите, веднага - нали медиите не са под натиск - реши да влезе в ефира на друга. И то - в същия ден и по същото време. Което сякаш е продиктувано от ревност, че някой му е нахълтал във вилаета.
Да се беше сетил да обикаля сутрешните блокове по време на предишното управление, каза премиерът за президента. С което поде на нов глас толкова често налаганата, та чак превърнала се в мит, критика, че преди Първанов си е мълчал, а едва при сегашното правителство му е хрумнало да говори.
Разбира се, това просто не е вярно. Президентът е налагал неведнъж вето на закони, приемани и от двете предишни мнозинства. Правил го е дори в предизборен период, когато всички са особено чувствителни към упреците.
Когато обаче работата на едно правителство е, общо взето, успешна, президентът не бива да му прави забележки за щяло и нещяло. Сега за Тройната коалиция се говори какво ли не, но неоспорим факт е, че тя постигна едни от най-високите ръстове на брутния вътрешен продукт в Европа - по около 6 процента годишно, че привлече толкова преки чуждестранни инвестиции, колкото всички предишни правителства от прехода, взети заедно, че почти удвои фискалния резерв от 4,5 на 8 милиарда. Безработицата бе свалена под 6 на сто, пенсиите бяха увеличавани по два пъти на година, макар и "само" с по 10 процента, по-добре бе защитено и майчинството, и хората с увреждания, дори за ремонт на общежитията в Студентския град бяха вложени милиони, и то за пръв път от близо две десетилетия. Може ли в такъв случай президентът да критикува самоцелно, колкото да каже нещо? Който и да е той, не бива да го прави.
Предишните двама министър-председатели - и Сакскобургготски, и Станишев, приемаха президентските укори в рамките на европейския политически етикет. Не правеха драми, не казваха на държавния глава да си гледа собствената работа и да не се бърка в тяхната. Търсеха разумното в мотивите, с които бяха връщани законите, в изразените и по други поводи критики, в повечето случаи си взимаха бележка. Запазваха си и правото да не се съобразяват, например с критиките на Първанов по начина на разпределение на властта в миналия управленски мандат, както и по ролята на съветниците при взимането на решения. Това обаче не ги вадеше от равновесие, хеле пък до такава степен, та чак импийчмънт да му искат. Сигурно затова, особено на фона на днешните шумни и дори болезнени реакции, се е формирало неточното впечатление, че уж допреди година Първанов си е мълчал.
И още нещо - един президент не може да се произнася по подозрения, той  борави с факти. Сега например има критики защо държавният глава си е мълчал, когато предишното правителство е сключвало договори, които не са финансово обезпечени. На каква сума обаче възлизат те? След като сегашният кабинет дълги месеци уверяваше, че са за два милиарда, днес изведнъж се оказа, че са за три пъти по-малко. Това жонглиране с цифрите принуди дори еврокомисаря Оли Рен да изпрати у нас проверка, която може да установи и още по-малка сума. Нищо чудно договорите да са в обичайните рамки, които всяко правителство неизбежно оставя на следващото. Трябва ли тогава президентът да гадае, че и да отгатва, пък и да критикува за нещо, което навярно е само пропаганден балон?
Или пък друг упрек в мълчание - защо си е затварял очите, когато лани предишното правителство е харчело ударно с предизборни цели. Оказа се, че и този укор е несправедлив. От наскоро изнесените данни става ясно, че от януари до май сегашното правителство е изразходвало близо 400 милиона повече, отколкото предишното за същия период на миналата година. При това - без да предстоят избори. И без с тези харчове да е решен нито един важен проблем. Е, ако президентът тогава беше говорил, сега трябва да крещи ли?
Поне десет пъти е по-лесно да си премиер, отколкото кмет, каза Борисов в първите си дни като министър-председател. А днес си признава, чe натоварването дотолкова го е променило, та сам не може да се познае в огледалото. Сега навярно си мисли, че най-лесен е президентският пост. Не е ясно дали ще се домогне до него, но ако това се случи, със сигурност ще се срути и тази илюзия. Защото отстрани винаги изглежда по-лесно. Знаем го още от чичо Денчо.

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info