На фокус
Законът за защита от домашното насилие е врата в полето
Държавата не е предприела мерки за навременно и строго санкциониране на насилниците
/ брой: 171
- Не е лошо жената да е хубава, ама е добре и да е умна.
- Е, защо да е умна. Ти за какво си?..
Това е част от "мъжки" разговор, дочут в столично кафене. Последната фраза толкова ме изуми, че се обърнах да видя "експертите" по жените. Бяха четирима, седнали на по бира. В света, в който рекламите внушават, че мъжът се нуждае от "една бира, една кола, една жена", че "мъжете знаят защо", а жената е показвана като сексуален обект или като домакиня, сновяща едва ли не денонощно между пералнята и печката или чистеща къщата с поредния супер ефикасен препарат в ръка, няма защо да се чудим на отреденото й в мъжкото съзнание място на нещо средно между безгласна кукла и домашна прислужница.
Възприемането на жената като предмет от интериора или още по-лошо - като собственост, е далеч от идеята за равнопоставеност на половете. Всъщност равнопоставеност няма. Достатъчно е да погледнем заплащането на мъжете и на жените за извършване на една и съща работа. Или пък присъствието на жени в парламента и в политиката. Ако към това прибавим и традиционната патриархална култура, която дели работата на "мъжка" и "женска", ниската емоционална интелигентност на общността, вероятно ще си обясним отчасти защо всяка четвърта жена у нас е жертва на домашно насилие (по данни на Асоциацията за фундаментални права на ЕС отпреди две години). Възможно да е и всяка трета или дори всяка втора.
Държавата не води статистика
за жертвите на домашно насилие. Скрито зад квалификации като "битов сканадал" и "семейни разправии", то не е разпознато като проблем. Това, от една страна. От друга - не всяка жена, станала обект на домашно насилие, е склонна да се обърне за помощ. Защо не го прави, е въпрос с много отговори. Единият от тях е, че жертвите не срещат разбиране и съдействие от институциите и не вярват, че те могат ефективно да ги спасят от насилниците им.
Затваряйки си очите и бягайки от проблема, държавата де факто отказва да гарантира правото на сигурност на част от своите граждани. А че то е застрашено, алармираха тази сряда от "Алианс за защита от насилие, основано на пола" - сдружение от 11 неправителствени организации, които се занимават с превенция на насилието и оказват психологическа, юридическа и социална подкрепа на жертвите. Анна Николова, зам-председател на алианса, обяви, че над 3500 пострадали от насилие през миналата година предимно жени и деца са получили подкрепа от организациите, обединени в сдружението. Други 800 са настанени в кризисните им центрове. 4200 е броят на консултациите, дадени от експерти на алианса по телефона на търсещи помощ.
"Формите на домашно насилие над жени са най-различни. Става дума за изнудване, преследване, заплаха за убийство и самоубийство. Все по-често има случаи на домашно насилие в смесени бракове. Увеличават се случаите на насилие, в т.ч. и сексуално, осъществявано в присъствието на децата. Тормозът, психически и физически, приема
най-извратени форми
от качване на снимки в социалните мрежи през подстригване на жертвата до уриниране върху нея, лишаване от базови потребности като сън и храна", разказа Анна Николова.
Какви са възможностите за защита? От 2005 г. в България действа Закон за защита от домашно насилие(ЗЗДН). Законът е добър, но той е граждански, а не наказателен, и има проблеми при прилагането му според адв. Даниела Горбунова, експерт на алианса. Онова, което получават по него застрашените жени, е заповед за защита. По данни на полицията за 2016 г. издадените заповеди за защита са 2600, като 95% от получателите им са жени. Заповедта за защита е временна ограничителна мярка и се разчита на доброволното й изпълнение от насилника. Ако той не иска да я спазва или да промени поведението си, пострадалото лице подава жалба в полицията, която трябва да алармира прокуратурата. Парадоксалното в този механизъм е, че не самият акт на насилие е престъпление и не за него се търси отговорност от извършителя му, а неспазването на заповедта за защита.
На 18 август т.г. в кв. "Лагера" в София на улицата е застреляна от съпруга си Елена Василева, на 42 години, майка на две деца. Посред бял ден пред очите на цялото общество. Два месеца преди нея от приятеля си е убита 28-годишната Виола Николова. И двете жени са били жертва на продължаващо домашно насилие. И двете са имали заповеди за защита. Едната - четири, другата - шест. От Алианса за защита от насилие, основано на пола, определят убийствата като "предизвестена публична екзекуция" и "крещящ израз на бездействието на държавата", тъй като институциите са сезирани многократно от жертвите. Въпреки индикациите за голямата опасност, която представлява личността на извършителя, държавните органи не са отчели риска и
не са се намесили
"Ако ние от прокуратурата си бяхме свършили работата, може би нямаше да се стигне до тази трагедия", признава главният прокурор Сотир Цацаров във връзка с разследването на убийството на Виола. През април т.г. в разградската болница от счупвания на таза и други наранявания умира Галя (името е фиктивно) на 51 години. Тя така и не дочаква съдът да се произнесе жертва ли е на домашно насилие или не. Смъртта на тези жени можеше да бъде предотвратена, ако полиция, прокуратура и съд си бяха свършили работата навреме.
От алианса алармират, че напоследък процедурата по ЗЗДН не се следва от съда, не се дава незабавна и адекватна защита на пострадалите лица и децата им. Честа практика е при нарушаване на издадените заповеди за защита насилникът да не бъде арестуван, както изисква Наказателният кодекс, а оставен да се движи свободно и да тормози безнаказано жертвите си. Ако все пак той е задържан и разследван, то много рядко се стига до обвинителен акт, а още по-рядко до присъда.
Толерирането на актовете на насилие между партньорите засилва насилието и срещу децата, които обикновено са свидетели и потърпевши. Вместо да защитават жертвите, институциите често вменяват вина за случилото са на майката. Пострадалите й деца минават през безкрайни процедури, социални доклади и експертизи. Това обаче не е всичко. Перверзността и бездушието на държавните органи стигат дотам да настояват жертвата да съобщава адреса си във всеки момент, дори когато е в кризисен център, и я преследват, ако откаже да осигури достъп на насилника до децата. Често
насилниците са упорити
и опасни с гранични личностни разстройства и криминални наклонности, заявяват от алианса.
Според експертите на организацията държавата ни не е предприела мерки за строго преследване и наказване на извършителите на домашно насилие. Не е ясно криминализирано домашното насилие, не са криминализирани сериозни случаи на преследване и тормоз на жертвите, не са предвидени квалифицирани състави на престъпленията убийство и нанасяне на телесна повреда в контекста на домашно насилие. Средните и леки телесни повреди срещу съпрузи все още се преследват от самите пострадали по тяхна тъжба. При данни за такива деяния органите на полицията нямат задължение да разследват и прокуратурата не преследва извършителите. Цялата тежест да инициират процеса в определен срок и да докажат престъплението се пада на пострадалите от насилие лица, поради което най-често те не завеждат дела или ако го направят, оттеглят исковете си под натиска и заплахите на насилниците си.
Организациите, обединени в Алианс за защита от насилие, основано на пола, настояват да се инкриминират преследването и системното упражняване на психически тормоз, да се гарантира достъпа до съд на жертвите на домашно насилие и да се засили наказателната отговорност за нарушаване на заповедта за защита. Исканите промени са внесени в Министерството на правосъдието още през януари т.г. и до момента така и не са го напуснали. Едновременно с тях е наложително да започне процедура по ратификация на Истанбулската конвенция. Документът е от 2011 г. на Съвета на Европа и е насочен към превенцията и борбата с насилието над жени и домашното насилие. 24 държави членки на Съвета на Европа са подписали и ратифицирали конвенцията.
България е подписала
документа през април 2016 г., но не го е ратифицирала. На практика това го прави неприложим и лишава жените от достъп до инструментите за превенция и защита срещу всички форми на насилие.
Конвенцията изисква от държавите приемане на специално законодателство или засилване на съществуващото, както и на процесуалните гаранции за пострадалите. Освен това въвежда отговорност на държавата за бездействие на институциите, в чийто правомощия е справянето с домашното насилие и насилието над жени. Вероятно това е една от причините документът все още да не бъде ратифициран. А може би и необходимостта от заделяне на средства за осигуряване на мерките, предвидени в конвенцията, като превенция, корекционни програми, кризисни центрове, национална телефонна линия за жертви на насилие. Според разчети на евроинституциите годишно средно по 1 евро на човек е нужно да се отделя за борбата срещу насилието над жени и домашното насилие. Правителството като чуе за харчене, още повече пък за проблем, който тук не е припознат като такъв, нищо чудно да каже "пари няма". Какво правим тогава?