Дискусия
Време за излизане от наркозата
Или за лявото социално-политическо мислене
/ брой: 86
В този тъй наречен "преход" най-силно пострада лявото политическо мислене. Него либерализмът най-тежко порази и все още не му дава да се върне към обичайните си състояния, за да погледне реално живота и да започне да чертае реални перспективи за развитие на българското общество. Лявото мислене се преклони пред капитализма като единствено възможната перспектива за света и България. Чрез т.нар. "социално-либерален модел на развитие" то се опита да покаже на другите, а и да успокои собствената си съвест, че държи на себе си и не се примирява, а само се съобразява с настъпилите изменения в света. Т.е. ние сме си все същите, но за наше добро е да вземем нещо и от другите, за да получим повече и да заживеем по-богато. Затова приемаме пазарната икономика, но не и пазарното общество. Тази уговорка влезе и в основите на социалистическата идеология и политическата практика на БСП, но е само
грим, зад който се прикрива уродливостта
на "левия икономически и политически либерализъм" на социалистическата идеология и практика.
"Засрамено" от своето предишно марксистко-ленинско състояние, лявото политическо мислене побърза да се преустрои, като се въоръжи с постиженията на постмодерния либерализъм и прочете онова, което не смееше по-рано да чете, за да си представи (така поне си въобразяваше) точно и ясно какво е дошло и как ще бъде по-нататък. Последните двадесет години са любопитни от тази гледна точка. Рефренът "преход" и споровете дали преходът е завършен, дали е криминален или естествен, защо не се осъществи по най-добрия начин и какво следва оттук нататък показва обаче, че лявото мислене е в дълбока криза, че е навлязло дълбоко в емпириката и е неспособно за мащабни обобщения и формулиране на силни и ясни програми и послания към народа. То е упоено от либерализма. Упойката го е обезболила, но и го е обезсилила, извадила го е от живота и то едва-едва мърда, произнася отделни звуци, но говорът му е гъгнив, не е истински членоразделен - да не говорим, че не е разумен.
Лявото мислене се отказа от социализма и призна капитализма за единствено възможната социално-икономическа и политическа система, бележеща "края на историята". То нямаше друг избор при създалата се ситуация, но беше длъжно да запази все пак самообладание и да види повече възможности. Ако беше останало вярно на себе си, щеше да придобие повече сила, нямаше да се изплаши толкова много и бързо щеше да се съвземе, за да разбере, че
греши и затъва в дребнотемие и заблуди
Лошото е, че твърде дълго продължава действието на тази упойка. Не мога с друго да си обясня ленивостта му. Тази ленивост влияе и върху изучаването и оценката на близкото минало. Рядко се появяват анализи и оценки, в които да се види не просто неизбежността на прехода, но и неговата (колкото и малко вероятна да е) алтернатива в други форми и действия. Днес се чудим защо ни сполетяха толкова беди и как стана възможен този отчаяно просташки модел "Борисов" с инвазията в политиката на пожарникари, полицаи, недоучени юристи и всякакви аутсайдери и улични величия, но не искаме да видим истината за себе си и пораженията, които именно лявото мислене нанесе със своето бездействие и обърканост.
Кризата в лявото мислене и левите идеологии е криза на постмодерната история. Трябва да си даваме сметка какво означава тази криза, какви ще са всичките последствия от нея и кога да очакваме нейния край. Според мен тя ще продължи дотогава, докато лявото не се откаже от брака си с либерализма. Този брак е най-уродливият опортюнизъм, чиито плодове са затъване в блатото на безизходицата и отказване от всякакви полезни варианти - модели за преодоляване на капитализма. Днес на лявото му трябва ориентация към консерватизма, завръщане към традициите, за да бъдат по-внимателно и проникновено изучени и приложени в новите реалности. Отказът от миналото е вече вреден и симптом на тежко заболяване.
Можем да се борим срещу капитализма и без да правим социалистическа революция. Такава революция само ще го укрепи, без ни най-малко да го разколебае. Но когато дори либералните философи вече виждат края на капитализма и с него обясняват сегашната икономическа и финансова криза, да търсиш начини за неговото подобрение и усъвършенстване, макар да го формулираш като "преодоляване" и да настояваш, че си "за пазарна икономика, но не и за пазарно общество", е безполезно и дори глупаво. Въпросът днес не е дали ще изберем ляво или дясно управление в рамките на либералните закони на системата, а да формулираме комплекс от нови идеи, които витаят във въздуха, усещат се от хората, но още са чужди на левицата и нейната идеология. Необходимо е да очертаем нов социално-икономически и политически
модел, който да е алтернатива на капитализма
Давам си сметка, че такъв модел трудно би могъл да бъде приложен и осъществен в условията, в които съществува страната ни, но е важно и необходимо да го има дори само като някакъв идеал за бъдещето. Когато си казал, че тръгваш по нов път, трябва да знаеш какъв е този път, в каква посока ще вървиш и, най-важното, къде ще те доведе той.
Ние днес сме се отказали от социализма като модел на разумно и справедливо общество. Нещо повече, дори не мислим и не говорим за него, а се лутаме в дебрите на либералните глупости, затъваме в тях, дрогираме се с техните опиати и толкова. Чудно ли е тогава, че левицата и в България, и в Европа трудно получава доверието на избирателите, а когато дойде на власт, бързо изчерпва идеите и механизмите, с които управлява. А след това бива помитана от десните. Народите трудно й дават доверие, защото не виждат в идеите нещо ново и сигурно, което би могло да вдъхне надежди и да помогне за излизане от кризата. В такава идейна недостатъчност дори и социалната политика е недостатъчно оформена и защитена. И илюзорна! Хората разбират, че е все едно какви партии ще управляват, щом като идейните разлики между тях са минимални. Единствено важни в такъв случай са личностите на лидерите.
Ние виждаме днес как се харесват бруталните или тези, които изглеждат силни и решени да покажат своята "здрава ръка", за да пречупят корупцията и престъпността и да се преборят с бедността, безработицата, мизерията. Това харесване е израз на потребността от радикална промяна на целия модел. Защото старият се свързва с бедност, престъпност, нерешителност, хаос, болести. Т.е. хората харесват левите идеи, но не ги виждат у левите политици и партии. А не ги виждат, защото лявото политическо мислене не ги формулира отчетливо, убедително и съобразно новите условия.
Лявото днес трябва да е еволюционно (но не социалдемократическо), да е свързано с естествените и неизбежни постепенни изменения, основани на добрите традиции и съобразно историческия контекст на националното общество и националната държава. Сляпото следване на чужди образци, налагани от либералните идеологии и практики, е, както вече се вижда и от нашия опит в продължение на двадесет години, пагубно. То нито осигурява икономически растеж, нито създава добри условия за живот, нито повишава националната култура, нито й дава възможности за развитие.
Простотията и простащината царуват
и вече стават опасни за националната ни сигурност. Днес държавата ни е напълно разрушена, обезлюдяваща се, покорена от посредствеността, разграбена и без перспективи. Бъдещето пред нея никак не е светло. Дори я грози физическа ликвидация. Виждаме какви хора я управляват, кои са нейните "елити", кого харесват, как говорят. Ами че българите все по-малко обичат своята родина. Колко ли пък са готови да загинат за нея. Що е отечество, би попитал и днес Гео Милев. Нека и ние да попитаме, щом живеем все още тук и все още се наричаме българи. Ще попитаме, ала какъв ли отговор ще изтръгнем от заспалите си съвести.
Проблемът, който тук поставям, не е проблем за това кой ще ръководи левицата, как тя може да спечели изборите и как ще управлява след това - макар че е свързан и с тези неща. Проблемът е за идеята, идеологията и модела, които да се противопоставят на либералните ценности и модели. Пак ли ще чакаме да дойдат указания от чужбина; пак ли ще се вслушваме в чуждите мислители, за да чуем от тях нещо ново, за да го предъвкваме безспир или ще се потрудим върху основите на нашия опит и нашите традиции да достигнем до необходимата истина.
Но преди това е наложително да прочетем философски историята, за да извлечем от нея идеите, които са я ръководили и развивали; да осмислим собственото си минало като народ и държава и да се видим на мястото, което Бог ни е отредил в историята, да преценим
какво можем сами и какво зависи от по-силните
от нас. Тогава ще разберем много за себе си, ще видим грешките, които сме допускали и ще се поучим от тях. А не, както сега, да повтаряме едно и също за своята древност, висока култура, значимост и важност в съвременната политика, а никой да не ни забелязва и да не се съобразява с нас - дори ни пренебрегват и се отвращават от нас.
Българските либерални идеолози, които трудно биха могли да се нарекат мислители, са изцяло присадени на българска почва. Те са финансирани от чужди централи, насърчавани са, за да вършат своята антибългарска работа. Сред тях няма силни имена, оригинални учени. Малко са и умните. Повечето от тях пишат лошо на български. Довчерашни комсомолски активисти и обещаващи специалисти по научен комунизъм, днес те са изкривени от злоба и омраза към комунизма, България и Русия, повтарят нелепости, разстройват народа и пораждат единствено отрицателни енергии у него. Лошото е, че повечето от тях са университетски преподаватели и подготвят и възпитават младите в порочно мислене и нравственост. Още по-лошо е, че са постоянните говорители и коментатори по българските медии и формират общественото мнение. Но най-лошото е, че срещу тях не се изправят левите мислители и идеолози. Къде са тези мислители и идеолози, върху които днес пада историческа отговорност за бъдещето на българската нация и държава? Отговорност историческа, защото идват нови преломни времена, за които обществото трябва да бъде подготвено.
Аз виждам бъдещето на лявото мислене и лявата идеология в родството им с умерения консерватизъм и привързаността им с православното християнство и философия. Защото изходът от кризата на днешната система, а и от самата система, е възможен чрез отказа от егоизма и омразата, от жестокостта и безнравствеността на пазара. Той ще се осъществи като възвръщане към светлите добродетели, любовта между хората, състраданието и солидарността, към търпението и моралната устойчивост.
Преди двадесет години либерализмът анестизира лявото политическо мислене, обезсили лявата идеология, за да ги подложи на тежка операция. Операцията приключи бързо, но лявото не е излязло още от наркозата. То е живо, но заспало. Време е да се събуди...