Вик за милосърдие

Думата "Милост" не е само заглавие на един от най-драматичните разкази в новата книга на Светозар Казанджиев. Изведена на корицата, тя превръща сборника във вик на автора за милост към природата и страдалната родина, вик в защита на изоставените от родителите деца ("Строшеното огледало"), вик за милост към изоставените родители ("Ламбю и Ламбювица"), вик за милост към несбъднатата любов ("Беличко, черният циганин"), вик за милост към падналите на социалното дъно ("Посестрими"), вик за милост към унизените и оскърбените ("Да погребеш сърцето си"), вик за милост изобщо към човека. Така класическата тема за "малкия човек" - основна в нашата и в руската класика - зазвучава поновому и доказва, че Казанджиев е добър ученик, без да е подражател.
В разказа "Мечта" момчето с няколко думи характеризира баща си - мисионер. Ако леко ги перифразираме, те ще станат вярна характеристика на нашия автор: "Казанджиев е мисионер. Разпространява добро. Най-рядката стока."
Човещината става основно послание към читателите. Доброто е смисъл на живота за мнозина от героите. Достатъчно е да споменем хлебаря Мехмедали, докторът от разказа "Рождество", Дороти от "Булка за един ден... и завинаги", черната полицайка от разказа "Не преставам да мисля за теб" и др.
Години наред Мехмедали от махала Диманово слиза с кончето си в общинския център, за да опече три фурни хляб, а надвечер да нахрани людете от махалата: по крайпътните дървета са окачени торбички - той ще постави в тях хляба, месен с любов и грижа; ще събере и левчетата, които после пъхва в торбата на Синапка-вдовицата.
В такъв момент старото конче Мустафа грохва на пътя, а стреснатият хлебар му говори: "Как си Мустафа, лошо ли ти е? Кажи, мили брате! Само не ме плаши с умирачка. Ако теб те няма, за кого аз да живея и за кого да умра..." В своята безпомощност той с вик събира махленците и заедно извършват традиционния мюсюлмански диалог за прошка към мъртвия... Описанието е толкова трогателно, човешко! То извиква у нас асоциации с Елин-Пелиновия Боне и умиращата Сивушка, с Йовковия Другоселец и падналото конче. Ала тук няма подражателство, всичко говори само за душевното сродство на българските селяни, за които умиращото животно не е просто добиче, а събрат в тежкия житейски път за оцеляване.
Един от най-силните разкази за добротворството е "Не преставам да мисля за теб". Своите герои той дни наред слуша в една спирка на нюйоркското метро: черният военноинвалид със саксофона и четирите му деца, различни по ръст и цвят. "Музикантите превръщаха грохота в песен, която стигаше до сърцето и оттам - до края на света... На стената отзад - постер на афроамериканка в полицейски костюм и надпис: "Бъди благословена!" Разказът на тъжния баща прозвучава като трогателна балада. По време на чудовищния ураган "Катрина" над Ню-Орлеанс, взел безброй жертви, ужасеният баща и децата слушат по телефона последните думи на майката: "Ървинг, потъвам в океански вълни. Мъкна деца, възрастни, домашни любимци. От покривите крещят хора... Скъпи, това е краят. Любовта ми, колкото и да е силна, не може да спре океана". След тези думи тя замлъква завинаги, за да оживее в елегантна мелодия. И в незабравимия урок по човечност!
Светозар Казанджиев не лакира живота, не идеализира своите герои. Възвишеното изкуство на мима и подлото коварство сякаш вървят ръка за ръка ("Белият лебед"). Любовта и ревността водят до отвратителна постъпка ("Любов и война"). Кара Тодор Черното в дивия си бяс преминава всяка нравствена граница ("Злодей"). Ала дори и с пресъздаване на грозното авторът воюва в защита на Любовта и Човещината.
Човешката болка и нейната антитеза - религиозният фанатизъм - ни разтърсват в разказа "Да погребеш сърцето си". Ходжата, "аллаховият човек", отказва да погребе починалата студентка Босилена в селското гробище, защото е с българско име, сиреч гявурка. Напразно сломеният баща опитва да го убеди, че е абсурдно сега да сменят името й с турско, след като по рождението си се е казвала Босилена. Последната му надежда е да получи другаде милосърдие.  "Сутринта Джамал задяна ковчега на гръб и заситни полупрегърбен към съседното село. Вървеше бавно и още по-бавно "разговаряше" с непрежалимата мъка. Дори изсушена от болестта, тя тежеше към четиридесет и осем кила".
И другаде болката му се блъска в каменна стена от бездушие и фанатизъм. В безизходицата си бащата решава да стори грях - да я погребе в "неосветено място" - нивата, където неведнъж са срещали изгрева сред тютюневите стебла. "Щом в гробищата, които Ти си осветил, няма място за моето сърце, ще го заровя в бащината земя. Знам, не е по традиция, но е човешко!..." - човешката морална норма е висша мяра за Светозар Казанджиев. Дори когато са се срутили на социалното дъно, героите му не губят човешкото си достойнство, намират жест, с който доказват възгледа на писателя за човека. Любов и омраза, благородство и коварство, съпричастие и егоизъм - многообразни са човешките страсти и съдби при героите на Казанджиев. А това говори за професионалните търсения и умения на автора. И макар на места да огрубява диалога между героите си, той остава верен на своята нравствена позиция, доказвайки, че българският писател остава търсач и певец на човещината. Разказите в сборника "Милост" са като хляба на неговия Мехмедали - месени с любов и грижа.