Няколко думи
Том и Джери по нашенски
/ брой: 213
Периодичната липса на животоподдържащи и животоспасяващи лекарства у нас започна много да прилича на анимационния сериал за котарака Том и мишока Джери.
"Ние играем на котка и мишка. Непрекъснато, ежедневно, ежечасно получаваме сигнали за липсата на инсулини и тази история не може да продължава повече така", коментира преди повече от два месеца и половина зам.-министърът на здравеопазването проф. Илко Гетов.
Само че продължава! При това без ни на йота да има напредък отпреди 2, 3 или 10 години.
Да, производителите продават у нас най-евтино лекарствата си. Да, паралелната търговия (изобщо) е напълно законна от гледна точка на европейските закони. Да, има платформа за проследяване на липсващи лекарства. Да, има формула, която показва кога един медикамент не е достатъчен в българските аптеки и износът му трябва да бъде спрян. И, да, потърпевши са само и единствено българските пациенти. Защото европейските могат да си купуват същите лекарства на по-ниска цена.
Но дали всички тези широко рекламирани и уж регулиращи в някаква степен лекарствения пазар мерки работят? Не! Не, щом хиляди болни периодично остават без лекарства, което компрометира лечението им.
Всуе здравните власти се опитват да "контролират" нещата, твърдейки, че например електронната рецепта ще свърши работа. Може би би изпълнила вменяваните й функции, но в една нормална държава. У нас това толкова удобно (и за лекаря, и за пациента, и за аптекаря, та дори и за контролните органи) нещо се превръща в препъникамък за всички по веригата. Нищо повече - изобщо не дава очакваните резултати по отношение на контрола. Лекарствата, подлежащи на съответния контрол, ту влизат, ту излизат от забранителния списък.
Че проблемът вече се политизира, става ясно от изявленията на съпредседателя на парламентарната група на една от партиите.
Бивши здравни министри си мятат един на друг в лицето шепи кал, за да изкарат себе си от чисти - по-чисти, от бели - по-бели, но с амнезия за лекарствените липси по време на тяхното управление. А аз започна ли на съседката да обяснявам как злото на липсата инсулин или вентолин се корени в еди-какво си и в еди-кой си български или европейски нормативен документ, тя отговоря: "Не ме интересува! Искам си лекарството, защото съм гражданин на тази държава и 40 години съм плащала данъци, внасяла съм си здравните осигуровки. Искам внучето ми да може да диша като европейските си връстници, защото като тях живее в Европа, а родителите му са изрядни данъкоплатци. Точка!"
След толкова години никой не отговори кой има интерес от играта "тука има - тука нЕма" на лекарства?
Защо всеки обещава, че целта му е пациентът да е в центъра на системата, а в крайна сметка именно пациентът платец априори изпада дори от периферията на системата? Системата, която уж е изградена в негова полза...
Защо ни един политик не прояви (освен на думи!) куража да пререже порочната спирала? Кой дърпа конците на тази спирала?
Въпросите са много. Отговорът е у болните българи, а не у заровилите главата си в пясъка политици.