Пътят до упадъка и деградацията

(Продължение от вчерашния брой)

Свалянето на Тодор Живков изведнъж изправи страната в ситуация, в която трябва да решава жизнено важни проблеми без национален лидер и програма. Вече нямаше човек, който да е толкова силен и опитен, че да е способен да олицетворява властта и да поема отговорности от нейно име. Властовата празнина се почувства веднага щом бе обявено решението за промяната. Настъпи пълно объркване. Това тогава изглеждаше странно и необяснимо: властта не успя да се справи нито с всенародната радост и ентусиазъм от промяната, нито с последвалото протестно движение, стачки, демонстрации. Ситуацията бързо стана неконтролируема.
Тези, които свалиха Тодор Живков и го наследиха, бяха част от младия и уж реформаторски екип, който виждаше недъзите на социализма и искаше да го промени. Сега историята им предостави тази възможност, но поради неподготвеност и идейно-политическа незрялост и принципност (много скоро и под силен външен натиск) те изпаднаха в безтегловност и невъзможност да овладеят положението. Но как да го овладеят, когато дори не знаеха какво да правят. Прояви се абсурдът на тогавашните им амбиции, еклектиката на идеите и безплодността на предишните им търсения. Реалността изискваше конкретни действия, а те говореха само общи приказки, повтаряха формулировките на Горбачов и направо се изплашиха от надигащата се народна вълна. Пролича колко абстрактни и дори абсурдни са били опитите да се реформира социализма с чужди на природата му средства, в които нямаше нищо конкретно и ползотворно.        
Самата партия бе фатално отслабена организационно и идейно и се видя, че и властта й е била имагинерна и напълно негодна да се мобилизира в подобни ситуации, подчинена на фикции и празни лозунги. Точно в този момент нейните членове, а и ръководството й, които бяха силно изплашени, най-малко мислеха за реалната власт и за държавата. Грижата им беше да запазят някакво статукво, което им осигурява привилегировано лично положение и спокойствие. Мнозина я напуснаха, обърнаха се срещу нея, за да намерят новото си място в създалата се обстановка. Друго едва ли би било възможно след всичко в последните 10-15 години. "Реформирането на социализма" даде незабавно своите плодове!
Партийното ръководно ядро послушно бе приело, че започва "смяната на системата". Но се постара, и то успешно, да я гримира като "преход към пазарна икономика". "Преходът към пазарна икономика" бе сигнал за външни удари върху досегашната система с цел да бъде напълно компрометирана заедно с основни нейни дейци, най-главният от които, естествено, бе Тодор Живков. Първоначалният замисъл вероятно е бил това да се направи в рамките на досегашното управление и власт на БКП, но условията бързо се променят и се налага преориентация на действията. Създадена бе политическа опозиция с антикомунистически уклон и нагласа.
Анализирайки състава и поведението на политическата опозиция, ще видим как и в нея се проявяват рецидивите на реформите вътре в БКП и държавата до 10 ноември. Бих казал: каквото бе реформаторското ядро, такава е и политическата опозиция. Тя носи същата идейна незрялост, обърканост и еклектизъм. Затова и нейните призиви не предлагат нищо конкретно. Бедността вече чука на вратата, хората намират утеха в боклукчийските кофи, а за нея най-важни са демокрацията, свободата на словото, премахването на чл. 1 от Конституцията заедно с комунистическите символи, сваляне на "номенклатурата" - всичко това в различни вариации и подреждания по важност. Хората излизаха на улицата, за да демонстрират неприязънта си към социализма и комунизма, и на тяхно място да построят нещо ново. Това ново обаче беше с баналните имена "демокрация", "свобода" и "пазарна икономика". Нито една умна рационална идея не бе лансирана по това време. Нито една! Оказа се, че тя не е била и нужна, тъй като целта е да се разруши, а не съгради. Обществото дотолкова бе заслепено в еуфорията си, че не съобрази къде го тласкат и какво са му приготвили.
И кой да я лансира, след като водачите на опозицията в повечето случаи бяха случайни хора, аутсайдери, необразовани и безотговорни; те бяха едва ли не насила събрани, за да я оглавят. Най-видната фигура сред тях бе Желю Желев. Неговият "дисидентски" образ бе изграден от реакцията на акад. Тодор Павлов срещу кандидатската му дисертация и от забраната на книгата му "Фашизмът", набедена, кой знае защо, че визира социализма. Този човек (заедно с неколцина други, почти неизвестни преди), обявен за знаме на дисидентството по времето на социализма, трябваше да докаже, че новите лидери не са случайни хора и че те по естествен и заслужен начин са извоювали правото си да вървят пред всички и да претендират да бъдат новите държавници. Но какви лидери излизат от събрани от улицата, съвсем неподготвени и неизвестни, без управленски умения и навици, освен рушители. Това бяха полуинтелигенти, които дори не умееха да говорят правилно, а външният им вид бе направо отвратителен. Няма да сгреша, ако кажа, че това бяха най-лошите ученици и невъзпитани деца на същото това реформаторско ядро през социализма. Такива ученици бяха и по-възрастните, членували някога в младежките организации на забранените след 9.IХ.1944 г. опозиционни партии.
Наследството от социализма започна да тежи още в първите дни на капитализма. "Кръглата маса" имаше за цел да формулира проблемите пред държавата и да набележи пътищата за излизане с общи усилия от трудностите, които й са се стоварили. Който сега прочете протоколите от заседанията, ще прецени равнището на дискусията. Опозицията бързо се въоръжи с теорията на либерализма, но си служеше трудно с нея, тъй като е възпитана в друга идеология и много от особеностите на капиталистическата икономическа система и буржоазната демокрация не й бяха известни и трудно успяваше да ги разбере при бързия им прочит. Другата страна имаше също трудна задача. Тя трябваше много предпазливо да поддържа пред ревнителите на социализма тезата, че пазарната икономика не означава отказ от принципите му, а точно обратното. И че именно чрез пазарната икономика ще се постигнат целите, които и преди БКП си е поставяла. Но преди това се констатира изключително тежкото състояние на държавата във всичките й сфери. Виновник, разбира се, бе само Тодор Живков и "неговото най-близко обкръжение", както тогава се казваше. БКП подложи себе си на прекалено строг съд. Официално тя не пое никаква вина, но повтаряше, че извращенията са много и че отговорност за тях носят определени висши и нисши кадри в нея. Създадени бяха на различни равнища комисии за установяване извращенията в партията. Дискредитирането на особено важни фигури от комунистическата партия очевидно целеше нейното решително отслабване и засилване ненавистта към нея. Така тя изгуби и последните си сили за съпротива. БКП бе пречупена и това скоро донесе гнилите плодове на демокрацията.
Най-печалното наследство на близкото минало за демокрацията бяха "градът на истината" и палежът на партийния дом. Т.нар. "град на истината" показа в каква дълбока криза е била изпаднала интелигенцията, а и цялото българско общество след 70-те години на ХХ в. Самата форма на мирен протест бе добре измислена. Но поразява ниското интелектуално равнище на социално-политическите истини, които тя мотивираше и отявлено защитаваше. От властта не се искаше повишение на доходите и работа, а само премахване видимите символи на комунизма. Сякаш това е най-необходимото за народа. Във въпросния "град" се съсредоточи огромна социална енергия и той привлече вниманието на цялата нация, което също показва каква е била тогавашната реалност и колко болно е било обществото. Да правиш революция поради абстрактни причини и да си готов да се жертваш, за да придобиеш нови илюзии, е наистина жалко.
Бедната мисъл ражда екстремистки или политически кухи идеи. Тяхното проявление са винаги неконтролираният гняв, словесните шаблони, съмнителните личности и политическите лумпени. Ала зад тях винаги стоят интереси на капитала.
Докато тълпата страдаше от бавните политически реформи и от мудната "смяна на системата", докато хората се разделяха на червени и сини и ожесточено бранеха политическите си принципи и позиции, смразяваха се и се подготвяха за решителни битки, вече бе започнало социалното разделение и прокарването на дълбоките граници между богатството и бедността, между новоизлюпените милионери и просяците. Всъщност това бе реалният резултат от "незабравимия" 10 ноември 1989 г., дал на българите свобода на словото, политически плурализъм, демокрация и всеобщо избирателно право.
Можеше ли да се случи нещо друго? Мисля, че не, понеже не бе необходимо за по-сетнешното развитие на държавата, обществото и нацията. Новата система показа (и днес тя прекрасно се идентифицира с управниците ни), че мрази умните хора, че се подхранва и крепи от посредствените и послушните, подчиняващи се на законите на егоизма и пазара. Затова не приемам твърдението, че българският преход е бил неуспешен и че е можело страната ни да тръгне по друг път и да достигне до друго състояние. А то, за съжаление, не подлежи на бързо реформиране.


Кръглата маса


Палежът на Партийния дом


Оратори на един от първите демократични митинги
Снимки Архив ДУМА