Пародия на антикризисна политика

Многогодишното присъствие на МВФ остави трайни и мрачни следи върху българската икономика и върху хората, които правят икономическата политика у нас. Един от аспектите на тази политика е, че при всяка икономическа криза се действа с безогледни ограничения на насочваните в икономиката ресурси. Като стане дума за антикризисна политика, управляващите веднага прибягват до съкращения. Тези две понятия се превърнаха в синоними.
    През 2008-2010 г. българските управници и либералните икономисти постоянно призовават за съкращения на доходи на домакинствата, на държавни разходи, на инвестиции за инфраструктура и др. цели. Безогледните ограничения се превърнаха в основно съдържание и на реформите. Като се заговори за реформи в здравеопазването, образованието, науката, администрацията, пенсионното дело и т.н., се пристъпва към съкращения на персонал и финансиране. Съкращения, независимо дали разходите са производителни (за здравеопазване, образование, наука, иновации, данъчна и митническа администрация, държавни контролни системи, съдебни органи, администрация по усвояване на еврофондове и т.н.) или непроизводителни (раздута и дублираща се централна и местна администрация, разходи за скъпи въоръжения за армията, за да ги използват в Ирак и Афганистан, изграждане на големи представителни обекти, привилегии за най-високопоставени лица и т.н.)
Във всички мои публикаци през 2008-2010 г. се опитвах да докажа, че политиката на безогледни ограничения у нас не лекува, а задълбочава кризата на недостатъчно търсене. Всяко съкращение на рационални разходи за заплати и пенсии и други доходи на домакинствата, на държавни разходи и на капиталови разходи води в крайна сметка до намаляване на вътрешното търсене, а с това и на БВП. Такава политика е прокризисна, а не антикризисна. Трудно е за здравия разум да си представи как

замразяването на номиналните заплати и пенсии

у нас през 2010-2012 г., което намалява платежоспособното потребителско търсене; намалението на средствата за здравеопазване, образование, наука, иновации; за ремонт и строителство на пътища и други елементи на инфраструктурата, ще допринесе за увеличаване на производството и скорошно излизане от кризата.
Това е равнозначно на твърдение, че колкото по-болни и неграмотни са хората и работната сила; по-ниски заплатите на учителите, на учените в БАН и университетите; колкото по-труден е достъпът на болните до лекарства и повече хора умират преждевременно по тази причина; колкото по-оскъдно е финансирането на домовете за деца с увреждания и на психиатрии; колкото повече са дупките по пътищата; колкото по-мръсен е въздухът, който дишаме, и водата, която пием; колкото по-слабо се финансират хидро-метеорологичните прогнози и т.н., толкова по-скоро ще започне оживление на производството. Трудно е да се измисли по-голямо и по-арогантно недомислие от това.
Провеждайки абсурдната ограничителна политика българските министри и либерални икономисти се позовават на ограничителна политика, провеждана от началото на т.г. в някои европейски страни, като съзнателно пропускат да обяснят, че сравняват несравними икономики: българската със сравнително нисък бюджетен дефицит през 2009 г. - 3,9%, и рекордно нисък публичен дълг - 14,8%, с икономиките на други страни с 3-3,5 пъти по големи дефицити и до 8 пъти по-голям публичен дълг.
У нас една и съща мисъл, изречена от българин или чужденец, се приема по различен начин. В нашето общество се прекланят пред казаното от чужденци, дори ако са второ- или третокласни експерти, и не се доверяват на българските експерти, дори да са от висок ранг.
За да доведа до знанието на българската общественост най-компетентни оценки за сегашната пародийна антикризисна политика у нас, ще цитирам един от последните анализи на Джоузеф Е. Стиглиц - лауреат на Нобелова награда по икономика, бивш ръководител на Съвета на икономическите съветници на президента Клинтън, бивш старши вицепрезидент и главен икономист на Световната банка и настоящ професор в университета Колумбия във Вашингтон. На 8 юли 2010 г. той публикува статия в Project Syndicate. Тя се намира в неговия сайт в интернет.
Стиглиц пише: "Доскоро можехме да казваме "ние всички сме кейнсианци сега". Финансовият сектор и неговата идеология за свободния пазар докара света до ръба на развалина. Очевидно беше, че пазарите не се самокоригират. Дерегулацията се оказа печален провал.
"Иновациите", на които модерните финанси дадоха простор, не доведоха до по-висока ефективност в дългосрочен хоризонт, по-голям растеж и повече просперитет за всички хора. Те бяха замислени за заобикаляне на счетоводните стандарти и избягване на плащането на данъци, необходими за финансиране на публичните инвестиции за инфраструктура и нови технологии от рода на интернет, които са в основата на реалния растеж, за разлика от илюзорния растеж, породен от финансовия сектор.
Финансовият сектор се произнасяше не само по създаването на динамична икономика, но и за мерките по време на рецесия (която според тяхната идеология може да се причини само от грешки на правителствата, а не на пазарите). Когато икономиката навлиза в рецесия, производството и доходите падат, а разходите, например помощи за безработни - растат.

Ястребите на дефицита

във финансовия сектор казаха, че правителствата трябва да се концентрират върху намаляване на бюджетните дефицити чрез съкращаване на разходи. Намалените дефицити ще повишат доверието, което, на свой ред, ще възстанови инвестициите, а с това и растежа. Колкото и правдоподобен да изглежда този ред на мисли, историческите факти го опровергаха многократно.
Когато американският президент Херберт Хувър опита тази рецепта, това помогна за трансформиране на срива на капиталовия пазар през 1929 г. в Голямата депресия през следващите години. Когато МВФ изпробва същата формула в Източна Азия през 1997 г., намаленията на производството се превърнаха в рецесия, а рецесията - в депресия.
Оправданията за такива епизоди се основават на погрешна аналогия. Домакинствата, които дължат повече пари, отколкото могат да изплащат, трябва да намаляват разходите си, за да не изпаднат в просрочие. Но когато правителството прави същото, производството и доходите спадат, безработицата расте, намалява способността му да изплаща задълженията си. Това, което е вярно за семейството, не е вярно за държавата.
По-интелигентните поддръжници на такава теза твърдят, че правителствените разходи ще повишат лихвите и така ще "изтласкат" частните инвестиции. Когато икономиката функционира при пълна заетост, това е основателен аргумент. Но сега не е така: като имат предвид изключително ниските дългосрочни лихви, никой сериозен икономист не се позовава на опасността от "изтласкване" в наше време.
В Европа, специално в Германия и в някои среди в Америка, с повишаване на правителствените дефицити и на дълга растат призивите за все повече съкращения на разходи. Ако правителствата се вслушат в това, както изглежда става в много страни,

резултатите ще бъдат катастрофални

особено като се има предвид, че възстановяването от кризата все още е крехко. Растежът ще се забави, а Европа и/или Америка може отново да потънат в рецесия.
Стимулиращите разходи - плашилото на ястребите на дефицита, не са причина за повечето от увеличените публични дефицити и дългове. Те са резултат на "автоматичните стабилизатори" - намаленията на данъците и увеличенията на някои разходи, които автоматично съпровождат икономическите колебания. Поради това, след като ограниченията подкопават растежа, намалението на публичния дълг в най-добрия случай ще бъде незначително.
Кейнсианската икономическа теория сработи: ако не бяха стимулиращите мерки и автоматичните стабилизатори, рецесията щеше да е много по-дълбока и по-продължителна, а безработицата - много по-висока. Това не означава, че трябва да пренебрегваме нивото на публичния дълг. Важен е обаче дългосрочният публичен дълг.
Има проста Кейнсианска рецепта: Първо, ограничете разходите за непроизводителни цели, като войните в Ирак и Афганистан, или спасяването на банки без предварително изискване да съживят кредитирането, и ги насочете към високо ефективни инвестиции. Второ, насърчавайте разходите и стимулирайте справедливостта и ефективността чрез повишаване на данъците на корпорациите, които например не реинвестират, и ги намалявайте за тези, които го правят, или чрез повишаване на данъците за спекулативни капиталови доходи (например за имоти), а също и за високовъглеродни и замърсяващи енергии, като се намаляват данъците на нискодоходните данъкоплатци.
Има и други мерки, които могат да помогнат. Например правителствата трябва да помагат на банки, кредитиращи малки и средни предприятия, които са главен източник на работни места, или да създават нови финансови институции, които да го правят, вместо да се помага на големи банки, печелещи от деривати и злоупотреби с кредитни карти.
Финансовите пазари поработиха сериозно за създаване на система, която подкрепя техните възгледи: със свободни и открити капиталови пазари малка страна може да бъде наводнена с фондове в един момент и скоро след това да бъде натоварена с лихви или отрязана напълно. При такива условия малките страни привидно нямат избор: диктат на финансовите пазари за ограничения, за да не бъдат наказани с оттегляне на финансирането.
Но

финансовите пазари са жесток и капризен надзирател

В деня, в който Испания обяви своя пакет от ограничения, нейните облигации бяха обезценени. Проблемът не беше в липсата на доверие, че испанското правителство ще изпълни своите обещания, а твърде високата убеденост, че то ще го направи и че това ще намали растежа и ще увеличи безработицата над сегашното и без това непоносимо ниво от 20%. Накратко, след като вкараха света в настоящия икономически хаос, финансовите пазари сега казват на страни като Гърция и Испания: вие сте осъдени, ако не ограничите разходите, но сте осъдени и ако го направите.
Финансовата система е средство за постигане на цели, а не е цел сама по себе си. Тя трябва да обслужва интересите на останалата част от обществото, а не обратното. Укротяването на финансовите пазари няма да бъде лесно, но то може и трябва да бъде направено чрез комбинация от данъчно облагане и регулации, а при необходимост правителството да се намесва за запълване на пробиви (както вече прави в случая с кредитирането на малките и средните предприятия).
Както се и очакваше, финансовите пазари не желаят да бъдат укротени. Те искат да продължават по досегашния начин и защо не? В страни с незавършени и корумпирани демокрации те имат средства да се съпротивляват на промените. За щастие гражданите в Европа и Америка вече губят търпение. Процесът на смекчаване и укротяване вече започна, но много повече предстои да бъде направено."