Който пълзи, не пада

Цветан ТОТОМИРОВ*

Стара истина е, че "каквито са офицерите, такава е и армията". В днешно време всеки бивш военен, който има неблагоразумието да се заеме да пише по въпросите на армията, се излага на опасност да бъде критикуван. Защото хората, а най-вече политиците, смятат, че това са прости неща, незаслужаващи внимание, или че всичко това е вече история. А ако пишещият е генерал, му приписват начин на мислене от миналия век. Може и така да е, но някой трябва да каже истината. Не такава, каквато политиците искат да е, а такава, каквато е в действителност.
Всичко това не е случайност, а процес, анализиран преди много години от военните теоретици и описан по следния начин - "вследствие на дълговременен мирен период се забравя направеното от армията, нейните заслуги, и когато не се очакват военни опасности, тогава все по-често и по-често се обръща внимание на тегобите, с които е свързано поддържането на армията, и по този начин се убеждава обществото в безполезността на това учреждение, при това използвайки най-различни мними доказателства за това".
Така се получи и при нас през последните 10-15 години. В публичното пространство непрекъснато се тиражираше мнението, че военна опасност за страната ни няма (освен тероризмът и балистичните ракети от Близкия изток) и армията трябва да се реформира и да стане

"по-малка, по-мобилна и по-боеготова"

Почти всички правителства извършиха реформата само в частта "по-малка". Приписването на различни епитети към военните, включително и "пълната шапка с пари", се оказа мираж в главите на прохождащи политици, но... "изигра" своята роля.
След всичко това е крайно необходимо да си зададем въпроса за професионалната мотивация на офицера. Вярно е, че тя е необходима за много длъжности в държавата, но няма друга професия (освен на военния и на полицая), от която да се изисква да бъде винаги готов на саможертва в името на отечеството. А за това са нужни високи морални качества, които на никого не се дават от природата, а се придобиват чрез възпитание и обучение, и то не от всички хора. Основните подбуди за службата на офицерите винаги са били привързаността към военната професия и високото чувство за дълг и отговорност.
Комплектуването на армията с офицери се е извършвало винаги чрез прецизен подбор от най-добрата част на младежта. Във военните училища се залагаха основите на тяхната военна подготовка и възпитание. Опитни преподаватели откриваха техните дарби и характер и ги насочваха за придобиване на необходимите лидерски качества. В нашата военна история интересите на службата винаги са изисквали от офицера да се откаже от лични облаги и материално благосъстояние. Офицерът никога не е бил наемник, предлагащ услугите си там, където е по-добре платен. Затова и поведението на офицера никога не се е регулирало от финансови награди или такива наказания.

Привилегиите

на офицера в обществото в много страни по света (и някога, и сега) се смятат като твърде доходен капитал за държавата. Прието е и е така, че колкото повече човек е издигнат духовно в обществото, толкова и чувството му за дълг и отговорност е по-различно, а критериите за оценка - по-високи. Само този, който не осъзнава отговорността за своите деяния, би си позволил да върши неща, причиняващи вреда, както на своите близки, така и на обществото като цяло. Всичко това се отнася с още по-голяма сила за офицера. Той винаги е командир и възпитател, готви се за боен водач в критични ситуации. Неговото призвание е да ръководи своето подразделение и да запази влиянието върху него, даже и пред смъртна опасност. За това са нужни качества, които не се създават само с подготовка и възпитание, а и с добрата мотивация на обществото. Такава е неговата обществена мисия, с която трябва да се гордее и да има високо мнение за своето достойнство. "Робството" отнема достойнството, което е необходимо на офицера, за да може да управлява и да е лидер в трудни ситуации.
В България правителствата винаги са се ужасявали от разходите на армията. Това чувство още повече се е засилвало, когато членове на кабинета са ставали хора с недостатъчно разбиране за военна дейност или неслужили в редовете на армията. Типичен пример за това е искането от ген. Филчев (началник щаб на армията 1910-1914 г.) за кредит от 12 млн. лв. за доставка на тежка обсадна артилерия. Тези 12 милиона били отказани поради бюджетни икономии. Когато повторно и настойчиво поискал този кредит и се опитал да убеди министрите със съответните военни доводи за необходимостта от такава тежка артилерия, получил отговор: "С артилерия и баба може да побеждава".
Този пример е

показателен за невежеството

по военните въпроси на тогавашното правителство. Решението е коствало живота на много войници. По това време България се е радвала на добро материално състояние със здрави финанси и отлично народно стопанство в сравнение с нашите съседи. Това потвърждава още един път истината, че често пъти военните ни са били третирани като граждани на друга държава.
С преминаването към професионална армия пъпната връзка между народ и армия бе прекъсната. Затова уроците от миналото са особено важни и държавата трябва да направи така, че офицерът да изведе обществените над личните си интереси. А това означава той да се откаже от мисълта за правене на състояние, придобиване на различни имотни облаги, постоянно обвързване с определени населени места и т.н., т.е. да се откаже от всичко онова, което могат да си позволят други слоеве от обществото. И това трябва да става, когато ценностната система в държавата е тотално променена и на преден план е изведен не моралният, а материалният интерес. В такава действителност трудно се прогнозира как може да се осъществи това без намесата на обществото и търсенето на опита на другите държави членки на НАТО.
Каква професионална мотивация може да се очаква от офицери, които по време на службата се стремят да скрият своята бедност или постоянно се страхуват от деня, в който ще напуснат армията и ще трябва да преживяват с оскъдните си пенсии, без да търсят допълнително препитание като портиери, охранители, "оператори" на бариери и т.н.
От друга страна, службата изисква от офицера да запази своята юношеска бодрост и работоспособност до пределна възраст. Няма друга професия, която да е свързана с толкова рискове и с прекомерни натоварвания, излагащи на опасност здравето, живота и репутацията на много хора. Всичко това бързо износва офицера и му оставя последствия за цял живот. Често пъти натрупаните здравословни проблеми по време на службата се проявяват след нейното напускане. Затова държавата трябва да създаде необходимите условия за запазване здравето на военнослужещите както по време на службата, така и до края на живота им. Похвално е, че в приетия през 2009 г. ЗОВС Народното събрание отдели нужното внимание на този въпрос. Беше приет текст, че "пенсионираните военнослужещи ... и членовете на техните семейства ползват лечебните заведения на МО, при условие и по ред, определен с акт на министъра на отбраната".
Възникващите напоследък противоречия между властите при назначенията на висш команден състав в армията в повечето случаи

демотивират офицерския корпус

Така хората остават с впечатлението, че много от висшите офицери дължат бързия си растеж много по-малко на своите способности, отколкото на благоволението и пазарлъците на властите. Всичко това кара някои офицери да се отклоняват от преките си служебни взаимоотношения, за да отделят повече време да докажат своята преданост, а това води към най-лошото - нарушаване на взаимното доверие. На кого е нужно всичко това?
Никога не е било допустимо, още повече сега, да се върви по пътя на "зето-шуро- баджанащината", на партийни "препоръки" при назначаването на офицерите в армията. Това води единствено до засяване на злоба и омраза към военните началници и управляващите. Покровителството, приятелството и роднинството не трябва да са определящи при назначенията в армията. Единствено справедливото атестиране и честните конкурси могат да дадат възможност и в армията, и в другите институции на държавата да се намерят необходимите професионалисти. Само с така подбрани кадри държавата ни ще бъде справедлива за всички.
В своята многогодишна служба много офицери се е налагало да действат в различни ситуации. Да взимат решения и да ги превеждат в изпълнение при ненапълно изяснени обстоятелства, притискани от ограниченото време и без да се замислят за възможните последствия. Но с вътрешното убеждение, че защитават интересите на държавата и с убедеността, че държавата стои зад тях. Сега често си задавам въпроса дали настоящите български офицери имат тази увереност и ако я нямат, дали държавата не е длъжна да я създаде.
Наред с чувството за отговорност, което всеки офицер съзнателно трябва да носи в своята душа, има и едно друго, но вече отрицателно чувство - страхът от поемане на отговорност. Това сковава слабите духом, те не могат да взимат решения и да действат във важни моменти. Такива офицери предпочитат бездействието пред риска, а за оправдание чакат заповед от началника. Има началници, които уважават такива офицери, които за "всичко ги питат", без да си дадат сметка, че те не са полезни за армейската структура.
Светът непрекъснато се променя. Настъпват поврати в отношенията между народите. Много от старите различия се изглаждат, а други - нови,  се изострят. Понятията за дълг и отговорност често менят своето съдържание. Въпреки това офицерът не може да измени на своето назначение. Той си

остава винаги войник

и по призвание, и по съвест. Той трябва да остане верен на своя обществен дълг и да изпълни обществената си мисия - да подготви от гражданите на новото време войници, способни при нужда да защитават родината.
Офицерът от новото време се различава от предишния само по отношението между хората, а не в своята съвест и в чувството за дълг и отговорност. Тези качества са еднакви за офицерите от всички времена. Това трябва да разберат и политиците. И ако искат офицерът да има професионална мотивация, не трябва да го лишават от човешко достойнство, от самоуважение и самопочитане, не трябва да му напомнят онова неписано житейско правило, че който пълзи, не пада.
А за истината - рано или късно, и без нашата намеса, тя ще се наложи. Защото тя е законът на живота с поуки от историята. Макар и със закъснение по отношение на професионалната мотивация на офицера, тя ще бъде разбрана. Дано не е много късно, защото отричането на стари принципи в армията е опасно, ако не стане едновременно със зараждането на новите, произтичащи от старите.

-----------------
*Авторът е бивш началник на Генералния щаб на Българската армия (1994-1997 г.)


1401

1402
Снимка Архив ДУМА
С професионализацията си за част от офицерите БА се превърна в "машина за пари" от участие в задгранични мисии