В похода за свободата на България

Името на големия руски писател Всеволод Грашин е смътно известно на повечето българи дори от по-старото поколение. Почти всички знаят, че той, заедно с художника Василий Верешчагин, е сред именитите хронисти на Руско-турската война. И толкова...
Всеволод Гаршин е роден на 14 февруари 1855 г. в Екатеринославска губерния. Баща му е офицер, участвал в Кримската война през 1853 - 1856 г. Под негово влияние бъдещият руски писател израства с разказите за битката при Севастопол. Негов пръв възпитател е сред съзаклятниците на Херцен. През 1864 г. Гаршин постъпва като ученик в една от елитните Петербургски реални гимназии.
По-късно, когато научава за зверствата при потушаването на Априлското въстание и започването на Сръбско-турската война, Вс.Гаршин още през 1876 г. пожелава да се бори за братята славяни като постъпи доброволец в руско-българския отряд на генерал М.Г.Черняев. Но не го приемат, тъй като е непълнолетен... Година по-късно, вече като студент от Минно-геоложкия институт в Петербург, вместо да се яви на изпит по химия бъдещият писател се записва доброволец в руската армия.
Днес, когато многогласият хор на кресльовците се извисява все повече в отрицанието на Руско-турската война като Освободителна за България, препрочетох отново книгите на Гаршин "Хора и война" и "Жажда за живот". В своеобразен разговор с мъртвия писател се опитах да разбера с какви мисли и чувства е живял той по онова време- да ни заробят ли са преплували Дунава руските воини или, за да ни освободят от петвековното османско робство. Предлагам на читателите моята кратка хроника по спомените на писателя:

 Благословен и от Бога

На 12 април 1877 г. аз и моят приятел се подготвяхме за изпит по химия, когато донесоха манифеста за войната. Нашите записки така си и останаха разтворени. Ние подадохме молба за освобождаване от университета и заминахме за Кишинев, където постъпихме като редници в 138 Болховски полк...
На 15 април писах на мама Екатерина Степановна: "Мамичко, аз не мога да се крия зад стените на университета, когато моите връстници излагат чела и гърди на куршумите. Благослови ме..." В отговор получих кратка телеграма:"Бог да те благослови, мили"

Българите ни посрещнаха с възторг и сълзи

На 4 май сутринта бяхме в Кишинев и веднага подадохме молби да бъдем зачислени в 35-та пехотна дивизия. На другия ден бяхме приети в ротата на Иван Назарович и тръгнахме пеша към румънската граница... Дунава минахме на 15 и 16 юни.

Паметникът на Всеволод Гаршин в с. Светлен, Поповско (някогашното с. Аязлар), където той е бил ранен в сражение с турската войска.

... Движехме се бавно, но с пълна сигурност. Българите в Свищов посрещнаха нашите казаци с възторг и сълзи. Децата се хвърляха на шиите им. Българите се радваха ужасно много. Минавахме ли през някое село, всички мъже тичаха да ни поздравят с "Добре дошли!", да ни стискат ръцете...

Виждахме отблясъци от пожари

Почти всяка вечер виждахме отблясъци от далечни пожари: турците палеха българските села. При това колеха безпощадно българите. Нещастен народ! Скъп откуп платихте за свободата си. Безкрайните ниви, простиращи се от хълм до хълм, стояха неожънати и вече полегнали. Ръжта се рони... Какво плодородие! Ако е такова всяка година, какзвах си аз, нашата Малорусия като "житница" нищо не струва пред България...

Пред първото сражение
 
Руският войник е нещо съвършено необикновено. Съвършени деца. Войниците изобщо твърде много ми се нравеха. Щом се разположим на едно място, те ме наобикалят, веднага започват молба след молба да им пиша писма. Разбира се, никому не отказвах... Наблюдавах ги с какво нетърпение очакваха да влязат в бой, както и аз. Ще си призная как изживях тази треска. През нощта срещу 18 юни бяхме сигурни, че ще се бием. Аз не се уплаших, всичко вървеше добре, само че от голямото вълнение сърцето ми биеше по-силно и ноздрите ми някакси се издуваха...

Истинското лице на смъртта

Казват, че нямало човек, който да не се страхува в боя. И войниците изпитваха чувство на страх, но това не беше онзи животински страх, който обхваща човек нощем в някоя глуха улица или при среща с разбойник. Тогава, в началото на боя, бяхме с пълното и ясно съзнание за незибежността и близостта на смъртта. И това съзнание - колкото удивително и странно да прозвучат тези думи - не парализираше тези хора, не им внушаваше мисълта за бягство, а ги водеше напред. Не се пробудиха кръвожадни инстинкти, никой не изпитваше желание да върви напред само, за да убива, всички бяхме завладени от непреодолимия стремеж на всяка цена да вървим напред и ако трябва да се определи това чувство, то би могло да се изрази не със "трябва да убия", а по-скоро с "трябва да загина"... 

Подстъпите към с. Аязлар

Седмици наред бяхме водили в лагера еднообразен живот, докато стигнем подстъпите към Аязлар. Там наредихме пушките си на пирамиди и налягахме по земята, обрасла с мек и дъхкав джоджен. Лежах по гръб и гледах през клоните потъмнялото небе... Гърмежите продължаваха трети ден. Върховете на дърветата се озаряваха за миг от червена светлина, след което изглеждаха още по-мрачни. Пушечна стреба не се чуваше. По всяка вероятност се е провеждала така наречената на военен език артилерийска подготовка на боя.
Лежах и почти бях задрямал. Войниците около мен разговаряха тихо и сдържано. Спомням си едно странно обстоятелство, което тогава не е могло да ми направи впечатление, никой не бе намекнал дори с една думичка, никой не бе си спомнил, че има друг, свой свят, родина, близки и приятели. Сякаш всички бяха забравили предишния си живот. Говореха за този страшен оръдеен тътен, разискваха защо невци се бяха оттеглили и защо не им бяха закарали патрони, питаха се колко ли турци би могло да има и кои полкове от наша страна участват в боя...

"Не съм помислял да се разкайвам"

 Хукнахме и се спряхме чак в горичката между селата Султанкьой и Аязлар. В очакване на сигнала за настъпление всички бяха решени на саможертва. На височината Кашик баир, където от полунощ кипеше и вреше, бяхме засипани от град от куршуми и гранати. В суматохата залегнах зад първата попаднала ми на пътя издатина и започнах да стрелям. И какво мислите видях? От едната ми страна бе залегнал нашият капрал, от другата един войник от софийския полк. Казах му: "Да беше се изтеглил, земляк, вашите си отидоха!", а той знаете ли какво ми отговори: "Няма значение, ще вървя докрай!" Не научих името на този войник, не зная дори дали е останал жив, но винаги ще помня тържествения тон, с който ми бе казал тези думи...
А за себе си ще кажа: по време на тримесечното ми участие във войната, никога не ми е идвало и на ум да се разкайвам, че съм тръгнал в похода за освобождението на България. За мен това бе добра школа, особено за мен, комуто е нужно възпитание на характера. Както и очаквах, оказа се бездна от материали за впечатления... Аз все вярвах, че бог ще ме запази и че ще съумея да напиша цяла книга и че ще имам успех. В това не се съмнявах. Уверен бях, че ще се върна в Русия жив и здрав...

Из личната кореспонденция
на военния командир

"Уважаема госпожо Екатерина Степановна!
Нам се падна на 11 август да участвуваме в боя с турците при изгореното селце Аязлар. - четем в писмото на командира на пета рота от 138-ми Болхонски полк Иван Назарович Афанасиев. - В този бой (пръв за нашата рота) Всеволод Михайлович бе ранен в крака... В представените списъци на низшите чинове, които се отличиха в това сражение, срещу името на Всеволод Михайлович бе казано: "С примера на личната си храброст увлече напред своите дургари в атака, по време на която бе ранен в крака...
7. Х. 1877 г., на две версти пред Бяла"

-- -- --

...Тази оценка на прекия командир на Всеволод Гаршин е потвърждение за саможертвата и подвига на писателя в името на славянството. От 56-та военновременна болница в Бяла Гаршин той е изпратен на лечение в Харков и Петербург.
Първия си разказ за войната "Четири дни" пише в лазарета в Бяла. След публикацията му в октомврийската книжка на списание "Отечественые записки" в 1877 г. името на Гаршин става известно в цяла Русия. След "Четири дни" той публикува "Аязларската битка", "Един съвсем кратък роман", "Страхливецът", "Ординарец и офицер", "Из спомените на редник Иванов".
В своите следващи разкази "Художници" и "Червеното цвете" Всеволод Гаршин се откроява като един от най-големите майстори на социално-психологическия разказ. Независимо от краткия му живот още приживе той е оценен изключително високо от големите руски класици. И.С. Тургенев му предрича бъдеще на "истински, крупен талант, с изключителен художествен темперамент". Единствено трагичната съдба му попречва да се нареди сред най-великите руски класици.