Потомък на великия руски поет Лермонтов освобождава Черноморието

В плана за воденето на Руско-турската война от 1877-1878 г., който генерал Н. Н. Обручев представил на Александър II, главната стратегическа цел били Цариград и бреговете на Босфора. Там "можело действително да се сломи турското владичество". До подписването на мирния договор в Сан Стефано българският народ тръпне в надежда и ликува ден и нощ, влял всички свои сили и действия в силите и действията на руската армия.
На 26 януари 1878 г. авангардните части от отряда на генерал Гурко влизат в Одрин. Долнодунавският отряд на генерал Цимерман започва настъпление в четириъгълника Силистра-Русе-Шумен-Варна. Частите на 11-и руски корпус под командването на генерал Делингсхаузен преминават успешно Твърдишкия проход и се насочват към Черно море. След като освобождават Сливен и Ямбол, те се отправят към Бургас.
За участието и саможертвата на българите по време на войната ще разкажа отделно, но още тук си заслужава да посоча с поклон имената на опълченците от Бургаско и днешното Карабунарско, които неотдавна историците извадиха от пожълтелите архиви:

Айваджик (Дюлево): Дачо Стоянов Дачев;
Долно Алмалий (Долно Ябълково): Досю Домусчията, Киро Котленеца;
Господарево (Светлина): Стою Вълков, Иван Дервиша;
Карабунар: Киро Бурлаков - пръв артелчик на опълчението, Киро Кирев, Стефан Мандажиев, Таню Никифоров, Черню Дунев - определен като заместник на завеждащия секретната секция подполковник Редкин;
Коджабук (Голямо Буково): Балуш Балушев - служил при майор Н. А. Беляев, Вълко Устов и Димо Шуперков - служили в Шеста опълченска дружина;
Турско Алагюн (Варовник): Илия Ружев, Киро Врачков...

Колко ли още са били разузнавачите, водачите и снабдителите от бургаските и карабунарските села?

"Около 8 часа вечерта от Карнобат аз получих чрез нарочен пратеник послание от Бургаския епископ с духовенството, което имам чест да представя на ваше превъзходителство... Българинът Миной Никифоров свидетелства, че в Бургас има огромни складове с различно турско имущество и големи запаси от хлебно зърно".
(Из донесение на полковник Тивалович от януари 1878 г.)

"От българите е получено известие, че турското въоръжено население е преустановило своето движение по посока на Черно море с надежда, че военните действия ще бъдат прекратени и те ще могат свободно да се върнат по своите села... Независимо от това по показания на някои българи местните селски общини, намиращи се в околностите на Одрин и край морето, получили заповед да унищожават предимно мелниците, за да затруднят продоволствието на нашите войски..."
(Из донесение на полковник Г. М. Духовин до командващия 11-и армейски корпус от януари 1878 г.)

Превземани или освобождавани са били селата и градовете в Бургаско и Карабунарско от войските на 11-и армейски корпус?
"Отрядът излезе от Карнобат на 24.I.1878 г. Айтос беше завзет без изстрел.

Градът е опожарен от турците, а жителите му - ограбени

 но запаси от фураж има... На 24 януари втори ескадрон на 13-и Драгунски полк се отправи на юг от Айтос и нощува в с. Уруменикьой (дн. гр. Българово). Гръцкото население на това село в голямата му част е изклано от турците. Ескадронът намерил 240 трупа, повечето жени... Бургас е завзет на 25 януари (6 февруари) без изстрел... При влизането в града отрядът бе посрещнат от австрийския, италианския и гръцкия консул, от духовници с икони и от гражданите. Техните представители ни поднесоха хляб и сол. Почти цялото население беше излязло на улиците. В църквата се отслужи благодарствен молебен в чест на Господаря-император". 
Така е записал в донесението си от 25 януари полковник Александър Михайлович Лермонтов - командир на 13-и Драгунски на военния орден полк, до командващия 11-и армейски корпус генерал Делингсхаузен, който по това време се намирал в Сливен.
След Сливен, Ямбол и Бургуджии (Горно Александрово) руските военни части освободили Карнобат и го превърнали в своя важна база. Разездите кръстосвали пътищата от Котел до Факия и от Айтос до Кайбиляр (с. Странджа), като почти навсякъде влизали в стълкновения с въоръжени шайки от черкези, башибозуци или редовна турска войска.
В щаба на 11-и армейски корпус почувствали колко е наложително да бъдат превзети селищата по черноморското крайбрежие. Генерал Делингсхаузен заповядал

да бъде сформиран специален летучий (летящ) отряд

 под командването на полковник Лермонтов. Съставът на отряда бил от 7 пехотни роти, два ескадрона кавалерия и две конни оръдия. Задачата му била да превземе Айтос, Бургас, Анхиало и Месемврия, да установи и по-трайни връзки с войските на ген. Цимерман в Североизточна България.
В Бургас отрядът на полковник Лермонтов пристигнал към 15-16 часа. Бургазлии, предупредени от командира на разезда-авангард, очаквали с нетърпение освободителите. Тържественото им посрещане станало вън от града при Татарския кладенец (където днес е издигнат паметник в тяхна чест). След тържествения звън на камбаните, след поднасянето на хляб и сол, с приветствено слово на руски език към братята руси се обърнал учителят Стоян Шивачев. Вечерта руските части били настанени в опразнените от изселилите се турски семейства къщи, а обозът бил на лагер край лозята.
Отседналият в дома на Димитър Харамбос (днес №15 на улица "Лермонтов") полковник Ал. М. Лермонтов бил посетен на другия ден от десетина бургазлии, които му изказали благодарността на града за освобождението от турците. Под негово ръководство още след обяд са сформирани местната администрация и милиция, а изборите за кметска управа били проведени през март.
За читателите навярно ще е интересно да научат някои подробности за полковник Александър Михайлович Лермонтов.
Той е роден през 1838 г. в Санкт Петербург. Произхожда от стария руски дворянски род Лермонтови, чиито владения се намирали в бившата Костромска губерния. Родът в продължение на 3-4 века е дал много видни военни и граждански дейци на Русия, между които и великият руски поет Михаил Юриевич Лермонтов.
Александър Михайлович служил до 1872 г. в лейбгвардейския Карасирски полк. Достигнал до чин полковник, бил председател на полковия съд, полкови ковчежник и др. През 1872 г. е назначен за командир на 13-и Драгунски на военния орден полк. Начело на този полк участва в Руско-турската освободителна война и се отличава в много сражения срещу турците. Още в Бургас е произведен в генерал-майор. Като командир на 2-ра бригада от 9-а кавалерийска дивизия генерал Лермонтов разгръща широка дейност за защита на българското население в Бургаския район от набезите и издевателствата на черкези и башибозуци.
След завръщането си в Русия е повишен, а в 1902 г. е назначен за член на Военния съвет. За изключителните си бойни заслуги генерал Лермонтов е награждаван с почти всички отличия в царска Русия: ордените "Св. Ана" - трите степени, "Св. Станислав" - трите степени, "Св. Владимир" - трите степени, "Белият орел", орден "Ал. Невски" с брилянтен знак...  Починал през 1906 г., като оставил потомци - син и двама внуци.

Спасени от страшния ад на мурабето

Тази дума - мурабето - не се среща в историческите изследвания на учените, нито в учебниците по история. Като малък съм я чувал от баба ми Елка, която по време на Освободителната руско-турска война е била на десет години. Тя ми разказваше за зверствата на черкезите и башибозуците в родното ни село Горно Ябълково. Още по-зловещ разказ съм слушал за съседното село Казъклисе (Момина черква). Там озверелите орди навръх Новата 1878 година са изклали десетки мъже, жени и деца.
След решителното настъпление на руските войски турските паши и бейове, черкезите и башибозуците започват масово да бягат от Бургаско. Хиляди мародери върлуват през зимата из Странджа планина. В очерка си "Черкези" писателят Петко Росен предава разказа на баща си Георги от село Ковчаз, Източна Тракия, който бил на два пъти бесен с главата надолу:
"Черкезите бяха същински вълци. За никаква работа не се залавяха. Само кражби, обири и янкеседжилъци им дай... Яхнали пъргавите си коне, изправени като лалугери, високи, стройни, леки, като че ли от конете не слизали. На големи тайфи кръстосваха вредом по селата и плячкосваха всичко. Българското население бе така изплашено, та щом чуеше "Черкези идат!", хукваше през глава, кому където очите гледат. А те, черкезите, от къща в къща..."
В архивите на Освободителната война са запазени много жалби на селяни до главнокомандващия руската армия в Одрин княз Николай Николаевич, в които четем за десетки покъртителни сцени:
"Княже Николае, нашето селце беше като гнездо на турци и черкези, които често дохождаха и нищо не ни оставиха: ни дрехи, ни цървули, ни мед, ни жива стока... Миналия месец нападнаха вкупом селото и ние се разбегахме по горите, гдето децата ни умреха от големия студ, а те плячкосаха селото ни. Срам ни е да кажем за срамните им дела, що правеха с жените и девиците... С велика радост оставаме с надежда, че Ваше милостивейше господство ще имате грижа и за нас да ни избавите от ада".
(Из жалбата на жителите на с. Велика, Източна Тракия)

"Ваша Светлост, беше време, когато ние бяхме двеста домочадия, около 1200 души, но за жалост, уви! Сега се гледаме само 30 души... Нашето страдание не би могло нито с думи да се изкаже, нито с писмо да се опише, нашето жалостно положение и загинването ни... Черкезите откриха в една пещера укрилите се, стъкнали пред вратата й голям огън, хвърлили тюкюрт (сяра) и катран в огъня и

пушекът отровил 970 души мъже, жени и деца

 които се намираха в пещерата... В селото обраха черквата и я запалиха, а на иконата и кръста на Исуса  заничаха с пушките си и думаха "Москва - Гяур".
(Из жалбата на жителите на с. Евренлий, Източна Тракия).

За подвизите на 93-ти Иркутски пехотен полк с командир майор Степанов в боевете при Шипка и Шейново знаем достатъчно от историята. Малко е писано за сибиряците в похода им през Странджа планина, които освобождават Карабунар и селата от околията през януари 1878 г. Като охранители на южната част на войските на полковник Лермонтов те минали през Айтос и Русокастро, където били посрещнати от делегация на карабунарци, които със сълзи на очи ги молят час по-скоро да ги освободят и опазят от безчинствата на черкезите и башибозуците. Като авангард Първа стрелкова рота на капитан Тимофеев води успешни боеве с елитни турски части и освобождава Карабунар на 16 февруари. Последователно са освободени селата Каракютюк (Пънчево), Турско Алагюн (Варовник), Факия и др. Прогонени са хиляди мародери от странджанските села, населението е спасено от зверствата и ада на турските поробители...


Битката при Телиш, 1878 г.

 

На Шипка се смеси братската кръв на два славянски народа


"Спомените за героичните дни повдигат националното ни чувство - пише през 1927 г. генерал-майор Андрей Блъсков (1857-1943). - Те навяват и болка в моята душа, тъй като някои наши вестници сякаш нарочно избягват да споменат, че на Шипка наистина се смеси братската кръв на два славянски народа - българския и руския; че на Шипка еднакво геройски се биха шипченските орли - българските герои-опълченци, и славните орловци и брянци заедно с доблестната руска артилерия...
Нека не делим неделимото... Докато я има България под слънцето, тя ще се гордее с подвига на своите синове на Шипка.
Нека помнят всички и никога да не забравят, че на Шипка българите воюваха заедно с русите... Русите, както и ние, геройски и самоотвержено се сражаваха, безкористно проливаха на Шипка своята кръв, младенчески жертваха живота си за нашата свобода, гинаха за нас по огнените гранитни скали и в пропастите..." *
Седемдесет и пет години след това признание и тази констатация се питам: не сме ли свидетели на същото премълчаване или обругаване на нашите освободители? България не била освободена, а заробена!...
"Тъща ми имаше чичо на име дядо Захари, старец на осемдесет години... Той ме срещна на двора и ме попита плахо: "Данаиле, вярно ли е, че Московецът ще обяви война на агарянците?" "Да - отговорих му - вярно е." Той свали феса с лявата ръка, прекръсти се с дясната и започна да се моли: "Боже, помогни им да ни отърват от тия агарянци и не ми вземай душата, дорде не видя русите" - пише в "Спомени из политическия живот на България" Данаил Юруков (1852-1926).
В Стара Загора Петко Р. Славейков разучавал с младежите песни в чест на руските войски, които българите очаквали с нетърпение:
 
Изгряло е ясно слънце,
ясно слънце до бял Дунав...

Велика била радостта, народът ликувал, но и сам се включил в битката срещу неприятеля. За разузнавачите, преводачите и водачите все още малко знаем, а те не са били един и двама - хиляди из Българско!
 
Бойците от "невидимия фронт"

"Аз изпратих едни по левия бряг на Бекет, Калафат, Гюргево, Олтеница, Браила и Галац, а други изпратих... в България" - четем в донесението до щаба на руската армия на генерал Иван Кишелски от края на 1876 г.
Между българите-разузнавачи срещаме имената на Тома Кърджиев, Никола Славков, Стефан Стамболов, Филип Симидов, Георги Живков... Хиляди са доброволните сътрудници, останали безименни. Те са събирали данни за числеността на турската армия на Балканския полуостров, планове на градове, на местности. На българите се разчита, от тях се иска:
"Горна Студена. Кабакчиев, очаквам от вас да ми съобщите нови известия за Ихтиман, София, Етрополе и Орхание. Постарайте се да узнаете истина ли е, че неприятелски сили до 25 000 души са събрани между София и Ниш..."
"Господин Симидов, писмото от Георги Антонов получих. Трябва да узнаете колко са таборите в София и Орхание и на други места във Видинското окръжие. Подпис: полковник Артамонов".
"Що се отнася до планинските проходи, то и тук българите ни доставяха много ясни и точни сведения. Полковник Епанчин".
За българина-разузнавач Тодор Велков от Шумен, който се е сражавал в състава на руската армия още през Кримската война, генерал Каулбарс пише: "Той се намираше почти неотлъчно в предните отряди и участваше във всекидневните схватки с неприятеля и във всички сериозни сражения, разиграни пред фронта на 13-и армейски корпус".
"Русите, с помощта на българите, които преминаваха реката с лодки, имаха за нас добри сведения. Благодарение на това те отлично знаеха, че сердарят (главнокомандващият турските войски Абдул Керим паша) няма желание да напусне своето орлово гнездо и деятелно се приготовляваха да прехвърлят генерал Гурко през Балкана, за да всели смущение и страх в Южна България" - пише с болка капитан Иззет Фуад паша в книгата си "Пропуснатите случаи".
В героичния летопис на войната от 1877-1878 г. се открояват и
 
доброволческите  чети

действали във всички краища на страната, особено в крайбалканските селища. В докладна записка до Щаба на Дунавската армия от юли 1877 г. полковник Бобриков заявява: "От гледна точка на интересите на армията формирането на чети, с други думи, развитието на партизанска народна война по цялото пространство на Балканската планинска зона, е твърде полезно".
Още в началото на войната Панайот Хитов създава три чети. И днес се разказват легенди за четите на Ильо Марков, Георги Пулевски, Пенчо Манафов, на Христо Иванов Къкринеца... Четата на Цеко Петков наброявала 400 души.
Имало е и въоръжени отряди за самостоятелна борба против поробителя и в помощ на руските войски. Създавали се на доброволни начала. И народната милиция била организирана българска въоръжена сила. Полковник Петрадович пише в спомените си за Стара Загора: "През деня идваха в конака цели тълпи млади момци, които искаха оръжие и патрони... При прегледа на българските доброволци княз Лихтенбергски остана приятно учуден, като видя доста добре наредени въоръжени хора от народната милиция в града".
В Казанлък народната милиция наброявала 500 души, в Ловеч - 400 пеши и 60 конни българи.

"Аз се наемам да ви преведа"

Това са думи на хаджи Стойко, който се явил в щаба на генерал Гурко, записани от Немирович-Данченко.
А за Николай Ценков четем: "Оказал на драгуните голяма услуга в това, че още при първото излизане открил местонахождението на неприятеля и превел отряда незабелязано за турците... Втория път българинът Ценков, служейки като водач, успешно превел отряда през нощта в тила на вражеската групировка".
"Тези българи навсякъде с искрена радост посрещали русите. Те им служели като водачи и не искали никакво заплащане за това" - какво по-голямо признание, което откриваме в един френски документ от войната.
Стотици са били и преводачите. Между тях Тома и Георги Кърджиеви, учителят от Болградската гимназия Илия Димитров Вълчев, Петко Йотович Вела, Д. В. Хранов, личен преводач на генерал Гурко, Павел Бобеков, хилядник в Панагюрище през Априлското въстание... Още: Петко Р. Славейков, Радко Димитриев, Григор Начович, Георги Антонов Цариградски, Атанас Узунов, Георги Данчев... 
В характеристиката от руските военни власти за Добри Войников се казва: "Служеше като преводач... Отличаваше се с постоянно усърдие и преданост към работата; с образоваността си и с познаването на родния си край може да бъде полезен при управлението на страната".
Иска ми се накрая читателят да се съгласи с оценката на проф. Веселин Хаджиниколов, че помощта на българите е "била капка в огромния океан от материални загуби, сълзи и кръв, понесени от великата руска страна, за да разбие оковите на нашето робство".

- - - - -
* Цитатите и илюстрациите са от книгата на Теньо Тончев "Помощта на българите в Освободителната война", 1978 г.


Българи в авангарда на Предния отряд

Българското население в помощ на руските войски - гравюра