Непознатият Чичо Чичопей

Янаки Петров е роден на 28 февруари 1947 г. в с. Голямо Буково, Бургаско. Завършва българска филология в СУ "Св. Кл. Охридски" (1978).
 Автор е на стихосбирките "Лирично ято" (1975), "Зимна птица" (1978). Голяма част от творчеството му е посветено на децата, сред които е особено популярен с псевдонима Чичо Чичопей. Издал е следните книги за деца: "Чичо Чичопей" (1980), "Африканец на комин" (1981), "Ловец-храбрец" (1985), "Къщичка с огледала" (1986), "Робин Бобин" (1990) и др. Негови творби са превеждани на руски, полски, турски, сръбски, чешки и словашки. Умира на 4 септември 1999 г.


Поетът Янаки Петров (1947-1999) се пресели в отвъдното на 52 години, в разцвета на творческите си сили. Бях далече от България и не изплаках сълзите си ведно с близките и приятелите му. Заради това днес очите ми се навлажняват, когато разтворя единствената му стихосбирка за възрастни "Зимна птица" и започна да я чета, навлажняват се и когато чета на внуците си игривото българско слово от детските му книжки...
Познавах го от дете. Баща му, бай Петър от Голямо Буково, както беше известен в миньорското селище Росен, работеше заедно с мъжа на сестра ми. Бай Петър вадеше медна руда, за да изхранва челядта си. От онези години имам снимка на мама, на която е попаднал в кадър случайно и Янаки. Тогава никой от бившите селяни и селянки от странджанските села не си е и помислял, че от това "затворено дете" ще излезе поет. И то какъв поет!
Дали защото обожаваше Атанас Далчев, Александър Геров и Андрей Германов, Янаки се долижи до тях... Други да кажат. Но не мога да забравя как през един пролетен ден на 1981-ва година на Янаки сякаш му поникнаха криле, когато видя насреща си Андрей Германов по "Графа". И сега е пред очите ми. Виждам го как ускори късата си крачка. Тогава се спряхме на тротоара пред днешната сладкарница "Табакерата", където срещнахме Андрей. Преди година само, през май, след като бе получил и прочел книжката на Янаки "Зимна птица", той му беше написал: "... Радвам се, че в нашата поезия има такъв хубав, честен и със съвременно мислене поет. Ще чакам твоите нови стихове и нови книги с радост и вълнение и ще преживявам съдбата им, както преживявам съдбата на своите стихове и книги". 
Онези, които познаваха Янаки Петров отблизо, знаят че беше мълчалив, съсредоточен, паметлив и влюбен в поезията. Беше чужд на всякакъв жест и поза, изпитваше омраза към блясъка и парадността. Живееше с поезията и пишеше поезия, за да живее. Янаки беше сложно изградена и ранима душа. Затворен в себе си, но отворен за другите. Служил като военен моряк, работил е като печатар в Държавното военно издателство и редактор в издателство "Български художник", той повече от 10 години беше редактор в литературнния алманах "Море" в Бургас. И като редактор беше взискателен към ръкописите. Иначе пишеше стиховете си бавно, "носеше" ги с месеци, а някои от тях с години. Но когато го обземеше вдъхновение, ги изливаше върху белия лист отведнъж...
Не са верни приказките, че бил аполитичен. Запазил съм едно негово писмо от 18 август 1982 г., в което разкрива интереса си към революционното минало на Странджа. Ето част от писмото:
"Момчилов,
Изпращам ти двата варианта на ръкописа на поп Рафаил Вълчанов. Ще те моля да го пазиш много, защото с друг екземпляр не разполагам. Както ти казах по телефона, този ръкопис ще се печата в бр. 2 на "Море" - 1983 г. Дотук ръкописът е подготвян от мен и отец Веселин Димитров. Веселин Димитров живее в с. Лозово, Бургаско, и този адрес е достатъчен, за да направиш връзка с него. Освен това той работи като свещеник в храм "Св.Иван Рилски" в Бургас. Телефонът на храма е: 2-10-50. Засега очаквам бързо писмата на Тодор Грудов, за да мога до 30 август да ги подготвя за печат. За ръкописа на поп Рафаил все още има време, но ще те моля, доколкото ти е възможно, да побързаш и с него..."
Малко е да кажа, че Янаки прояви завидно старание като редактор в бургаския алманах "Море", за да се появят на страниците му записките на архимандрит Рафаил, игумен на Голямобуковския манастир "Живоприемний источник" и писмата на войводата Тодор Грудов. За родното село и родната планина той направи много, макар да не парадираше както другите. Можеше ли да е аполитичен и да напише стихотворението "Реквием" за революционера Никола Попов от родното му село, изгорен от хитлеристите в зловещите пещи на Освиенцим...
Янаки не беше черноглед. Влизането му в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството в България не беше с цел да руши, а да изправя кривините ни. В книгата на Димитър Иванов "Шести отдел" на страница 378 той е под номер 212: "Янаки Петров Иванов, роден през 1947 г. в с. Голямо Буково, живее в Бургас, безпартиен, писател". Янаки беше следен "на всяка крачка" през 1989 г. в Бургас... Спомням си как се озърташе и в изложбената зала на Бургас, когато разглеждахме експозицията на Етнографския музей от Елхово. Не го оставяха на мира нито час...
Последните десет години от живота си той преживя изключително трудно. Алманахът бе "удавен", поетът остана без заплата, а беше баща на три деца... Новоизлюпените сини демократи обърнаха гръб на истинския дисидент - за него нямало каквато и да е работа в бургаската община. Не чуха и Блага Димитрова, към която Янаки се бе обърнал за съдействие... От моите разговори с него съм записал в дневника си един. Беше в първите години след Десети ноември. По-възрастните не могат да забравят хаоса. Отидохме един ден на мръкване двамата при Илия Богданов в редакцията на списание "Антени". Илия беше главен редактор и шеф на издателска къща, която не просъществува, както изчезна и списанието. "Аз знам 8000 думи от английски, по руски не мога да говоря - казва му Янаки. - Защо не ме изпратите за шест месеца в Англия да уча езика... Помогнете ми, на децата ми помогнете, за тях го направете... - все така тихо говореше Янаки. Илия го изслуша и предложи да издаде в специална поредица детските му книжки. "Съгласен съм и на 300 лева... От проза не разбирам, но стиховете!? Детската литература смятам, че я познавам..."
С последните си спестявания Янаки издаде книжките "Робин Бобин" (1990) - английски фолклор за деца, "Златното яйце" (1991) - руски народни прказки и залъгалки, и "Червеното ми конче с бялата юзда" (1992) - детски песнички от цял свят. Някои ходиха по посолствата на Англия и Русия. На тях им дадоха долари и рубли ... Даже моят познат Евгений Воробьов от руската Агенция по печата "Новости" вдигна безпомощно рамене и го посъветва да се оправя сам!?...
Вярно е, че Янаки рядко се усмихваше. Обичаше повече да слуша събеседника си, отколкото да назидава. С погледа си търсеше разбиране. Мнозина не го приемаха. Дразнеха се, че на тридесет години е включен с три стихотворения в "Учебник за втори клас" (1980) редом с класиците на детската ни литература. Завиждаха му на двете национални награди (1981, 1989), които получи за най-добра стихосбирка за деца от Министерството на народната просвета. Завиждаха му, че в анкетата на в. АБВ за 1989 г. бе посочен от читателите като най-популярен писател сред децата. Не спряха да му завиждат до края на живота му, а той не завиждаше никому! Знаеше цената си и я отстояваше с мълчанието си.
                                                                                                     

Пет миниатюри от Янаки:

- Да можеш да се освободиш от името си, от представата на хората, в която веднъж завинаги си утвърден, и да станеш малкото момче, което започва пътя си от прага на бащината къща...
- Ученичеството на писателя започва още от предучилищните му години и не свършва до края на живота му. Зрелостното свидетелство се издава винаги посмъртно - подир сто и повече години, ако изпитът е издържан.
- Да напишеш такава книга, която нито един читател да не даде на антиквар!
- При потоп празните глави изплуват най-отгоре.
- Не е изключено учените да постигнат и присаждане на мозък. Боже, но нали няма да съм същият човек? В черупката ми ще живее друг. Аз искам спомените, мислите си! Кой би се съгласил на живот при такава чудовищна цена? Само майките ни, клетите ни майчици.