Константин Паустовски в България

През втората половина на ХХ век бяхме свидетели на небивал разцвет на руско-българските културни връзки. Излишно е да припомням колко активни бяха тези контакти. Чет нямат и писателите, които са гостували у нас. Един от тях беше забележителният писател, майстор на руското художествено слово, Константин Паустовски (1892 - 1968). Той посети България точно преди половин век, през октомври-ноември 1959 г. Беше в Пловдив, Казанлък, Шипка, Велико Търново, Никюп, по Черноморието. Видя България и я обикна като никой друг. Написа два разказа за страната и хората й - "Живописна България" и "Амфора"! Завърнал се в Русия, препълнен с впечатления, още през декември, в Ялта - на брега на Черно море.
Двата разказа-есета, многократно печатани и превеждани, бяха посрещнати тогава с огромен интерес. Те и днес се четат с любопитство, защото са ненадминати по въздействие. С тях Константин Паустовски стана кръстник на едно начало в съветската белетристика и публицистика, в което писатели и журналисти пишеха за България. Творбите на Паустовски не са само за едно конкретно посещение, а означават и нещо общо, повтарящо се, типизиращо - той обобщава, оценява силата на многолетната духовна връзка между двата славянски народи - руския и българския. Нищо че сюжетите, интригите, героите, които описва, са конкретни! С тях можем да назовем близостта между хората, живеещи на бреговете от двете страни на Черно море, които взаимно се опознават и обичат. Днес звучи банално, но силата в разказите на Паустовски е в тяхното обобщение.
 

Созопол

Един сборник с избрани творби на руски/съветски писатели и журналисти за България и българите би потвърдил мнението ми, че примерът на Паустовски е бил заразителен, а написаното от него - ненадминато по художествено майсторство и въздействие.
"Градът е бил строен навярно тъй, както рисуват децата. Те обичат да прибавят към готовата рисунка разни подробности. От това рисунката става объркана, но и много живописна.
Созопол приличаше на такава рисунка. В него имаше множество всякакви пристройки, преходи, завои, останки от византийски базилики, от къщи от втори етажи, надвиснали над улицата върху дъбови подпори, перила с пречки, изострени понякога колкото свещи, парчета от мраморни гръцки колони, прашни маслини зад ниските огради и смокинени дървета с едри грапави листа.

Константин Паустовски с последната си съпруга Татяна Арбузова и сина си Альоша

При описанието на Созопол ще трябва още веднъж да се позова на децата. Понякога децата, като построят град от кубчета, изведнъж ги сгребат на шега всичките на едно място. Така изглеждаше и Созопол. Къщите бяха тясно притиснати една към друга и покривите се опираха тук-там в съседните покриви. Улиците бяха покрити с каменни плочи, прилични на воденични камъни - кънтящи и хлъзгави"...
"Той стоя в Созопол броени дни, но разбра всичко, разбра града и рибарите. И описа Созопол в малката книжка "Амфора" както никой не беше го описвал - споделя в онези години пред журналиста Кирил Янев художникът Яни Хрисопулос. - Хубав човек... с открито добро лице и очи, които всичко забелязват, макар и да са достатъчно деликатни. Като го погледнах, и си казах: ето един романтик. Един духовен събрат. И такъв излезе. Още от първите думи разбрах, че това е една истинска руска душа, широка душа..."
"От балкона на нашата стая на втория етаж се виждаха три залива, няколко носа и скалисти острови... Трите залива  изглеждаха различно, в единия цареше съвършено лазурно спокойствие, в другия весели вълнички прибягваха към брега, а в третия вълните вече се пенеха и шумяха, блъскаха се в скалите. Колкото разнообразни са ветровете в Созопол, толкова разнообразна е защитата им от вятъра".
В споменното си есе "В Таруса и в Созопол" поетът Веселин Андреев е запечатал физическия образ на Константин Паустовски: "...беше почти нисък, попрегърбен, някак особено навеждаше главата си, с поглед в земята. Често дигаше очи и изотдолу погледът му беше изпитателен, остър, но как се променяха очите му, когато се засмиваше - те ставаха разбиране, доброта, ласка. Продълговато, тъмно лице - сякаш винаги обветрено - много мъжко. Хлътнали бузи с дълбоки резки. Тънките му устни изглеждаха стиснати "свирепо", а току се отпускаха благоразположено, като че ли смутено. Във влажните му, топли очи имаше една тиха тъга - но не я прехвърляха на тебе.
Едно измъчено, добро лице.
Говореше бавно, не само от задъхването - той мисли напрегнато и в тоя миг - с гръден хриплив глас. Особено обичах хубавия му смях, сърдечен и сдържан. И великолепното му умение да се шегува, често и да те поднесе.
Ходеше бавно, един уморен човек, и много съсредоточен в себе си, и душевно много бодър."
На срещата му със студентите в 23-та аудитория на Софийския университет на 8 ноември професор Иван Сарандев (тогава студент) е водил стенографски записки. Пред младите Паустовски е казал: "Много съм щастлив, че дойдох в България. Аз съм доволен, че видях страна с такава  красота... Тук срещнах голяма вътрешна култура и такт. Особено ярко е изразено голямото разположение към нас, съветските хора. Българите идват с открити сърца и аз говорих с мнозина от тях, които имаха най-различни професии... Ако ме запитате къде бих живял в България, то бих отговорил - в Созопол или в Несебър. Непосредствени и мъжествени са вашите рибари."
"Рибарите носеха на раменете си сгъната кафява мрежа, дълга може би двеста метра... Носенето на мрежата приличаше на някакъв бавен и тържествен танц. Около нея тичаха деца и се държеха за топлите й тънки конци. Старото прашно магаре на упоритата баба Живка, привързано пак за вратата на базиликата, щом видя мрежата, започна в ужас да отстъпва назад и да реве.
В отговор зареваха всички магарета в Созопол, засмяха се рибарите и като се поклащаха, запяха познатата песен:
Капетанье, капетанье, хамуйеля...
И агап,инье фортуна пу перна...
...Какво ставаше около нас? Една проста работа - пренасяне на рибарски мрежи. Но това зрелище беше привлякло зрители. Сред тях забелязах художника Яни Хрисопулос - "добрият дух" на Созопол, и много други."
За една неофициална среща Веселин Андреев свидетелства: "Една вечер се събрахме у Иван Радоев. Толкова хора - предимно писатели - а беше непривично тихо. Константин Георгиевич трябваше да оттоваря на сто въпроса: от това как изглежда дървената му къщичка в Таруса до световните проблеми. Сключил ръце на масата, привел продълговатото си, набраздено лице, той говореше бавно, с хрипкав глас, не вещаеше истини, а мислеше на глас, и със съмнения в някои свои надежди, и с радостна увереност в някои проникновения. Мнозина стояха прави около него, сякаш тая близост им даваше нещо повече. Заради астмата му пушачите излизаха в кухнята. Всъщност дълго забравяха да пушат..."
"Мечтая за България със страшна сила. През цялото време в болницата сънувам Созопол. Това е едно от най-красивите места на земята" -  споделил пред близките си Константин Паустовски в края на земните си дни.
През 70-те години на миналия век сборникът с есета на Константин Паустовски "Златната роза" беше един от най-търсените литературни бестселъри у нас. Причина за тази популярност на големия руски писател се дължи и на неговата близост с България, която той беше "почувствал" и преживял приживе.