Да нарисуваш пролетна гора

Андрей ГЕРМАНОВ е роден на 17 юни 1932 г. в село Яворово, Варненско. Завършва руска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". След завършване на университета известно време е учител в с. Дългопол. По-късно - хоноруван преподавател по руски език в МЕИ (1958), журналист във в. "Народна младеж" (1959-1960), сп. "Младеж" (1961), редактор в издателство "Народна младеж" (1964-1966), в отдел "Поезия" на издателство "Български писател" (1967); редактор и завеждащ отдел "Поезия" в издателство "Народна младеж"; заместник главен редактор на сп. "Съвременник" (1973-1974). През март 1974 г. става главен редактор на сп. "Пламък". От април 1980 г. живее в с. Боженци. През този период става председател на Дружеството на писателите в Габрово и главен редактор на алманах "Зорница".
Автор е на книгите "Кълнове" (1959), "Работнически влак" (1962), "Родов герб" (1964), "Равноденствие" (1965), "Самоубийствено живеем" (1979) и др.
След няколко тежки боледувания умира на 15 май 1981 г.



Стихотворението "Пролетна гора" преписах от прашното течение на вестник "Работническо дело" (брой 92, 8 април 1973 г.). То ме върна назад във времето, то породи тези бележки, единствено от желание да покажа един факт от поетическата и жизнената биография на Андрей Германов. Не съм критик и не мога да анализирам нито стихотворението, нито творчеството му. Някой ще каже: какво толкова има в "Пролетна гора"? "Нарисувал" една природна картинка...
Сам Андрей говореше и пишеше, че го занимават непрекъснато няколко теми: за родовия корен, природата и човека и човека и обществото. За всяка от трите теми той има десетки стихотворения. И всяко едно от тях има отделна история - индивидуална и неповторима, както животът на всеки  от нас.
За написването и публикуването на "Пролетна гора" (нескромно казано) и аз имам някаква заслуга. До промените от деветдесетте години на миналия век за Седмицата на гората, която се провеждаше в началото на април всяка година, вестниците отделяха значително място на своите страници. В месечния план на отдел "Селскостопански" бяхме предвидили статии от директора на Института за гората при БАН и от заместник-министъра на горите и опазване на природната среда, очерк за лесовъд - Герой на социалистическия труд, и стихотворение. От кой поет да бъде стихотворението?... Познавах се лично с Андрей Германов от няколко години и реших да го запитам дали няма четиристишия за гората. "Нямам... Но имам една тема, която ме занимава от по-рано... Ти нали не си от Културния отдел?..." - попита ме на свой ред Андрей.
Обясних му, че тази задача сме си поставили,  тъй като за гората други в редакцията не се сещат. Искаме да дадем на читателите и художествено произведение... Не си спомням кога точно сме говорили, най-вероятно - в началото на март. През 1973 г. Седмицата на гората "открихме" на 2 април. Какъв срок съм му дал, и това не помня. Но Андрей сам ми се обади в един мартенски следобед: "Извинявай, срокът мина... Може ли да задържа още ден-два стихотворението. Искам да го пипна тук-там..." Мина и вторият срок. На 5 април отново ми позвъни: "...Бях малко болен, ако не е късно, вече съм готов..."
Получих стихотворението "Пролетна гора", прочетох го и сложих подписа си. Представих го на завеждащия отдела Вълко Грозев. И той се зарадва като мен: харесвал този поет, скоро бил чел негови четиристишия в списание "Септември"... бил и състудент с жена му Римма... След втория подпис отнесох стихотворението на първия заместник главен редактор Любен Велев, който наблюдаваше кампанията за седмицата на гората. Той ме погледна дружелюбно и ми каза: "Нали знаеш, че стихотворенията са монопол на Културния отдел?... Дай го на Атанас Дишев да го види!" Дишев го прочете и го разписа без "забележки". Но преди това ме пращаше при Лиляна Михайлова - тя да решала съдбата му. Възразих: "Ти, ти го виж!"... После обратно го върнах при Любен Велев. Така след четири подписа стихотворението "Пролетна гора" бе публикувано, добре оформено в каре.
Ако разказвам тази история, разказвам я за да се знае, че Андрей Германов не пишеше "леко" своите стихотворения, както говореха в седемдесетте години за него звани и незвани. А и днес се намират завистници и ругатели... За Андрей писането на стихотворения бе висша цел и откровение!
Нима това стихотворение е било самоцелно упражнение да "нарисува" пролетната гора? Повърхностният читател няма как да разбере идейния замисъл, превъплъщаването на поета в "гледка" от природата. Как съзерцанието е събудило в душата му съкровено-екзистенциалната асоциация, "темата", която го е занимавала дълго преди да седне и да "извае" тези 32 стиха... "Четец", голям "четец" на природата бе Андрей Германов!
Онези, които го познава отблизо, сигурно ще се съгласят, че той беше необичайно сдържан, самодисциплиниран, работохолик в добрия смисъл на думата.
През лятото на 1976 г. на въпроса: как пишете? за вестник "Народно дело" (Варна) даде следния отговор:
- Във всеки случай рядко ми се е случвало да напиша стихотворение веднага, в момента на хрумването. Идеите си обикновено нося дълго... Всяко стихотворение написвам обикновено наведнъж, защото втори път вече не може да се създаде същата емоционална атмосфера... Винаги със стиснато сърце и след колебания давам стихове за печат.
Каква по-подходяща история от горната за илюстрация на тази изповед на поета?

-- -- --
За последен път срещнах Андрей Германов в един слънчев априлски следобед на 1981 г., месец преди смъртта му. Бяхме с Янаки Петров. Андрей идваше с бавна крачка насреща ни по "Графа", а на Янаки сякаш поникнаха крила. И сега са пред очите ми: Янаки ускори крачката си, а Андрей се спря на тротоара пред днешната сладкарница "Табакерата". Спря се, зарадван да ни види и чуе...
Няколко седмици по-късно Андрей Германов си отиде от белия свят преди да навърши своите петдесет години. Твърде рано си отиде от белия свят и Янаки Петров... Ще завърша беглия си спомен с последното от четирите стихотворения, които Янаки написа в памет на Андрей:

ОТИДЕ СИ АНДРЕЙ

Той беше
голям и истински поет.
А мене много ме болеше.
Ще ме боли и занапред.
    До гроба му не съм
           пристъпил.
И няма да пристъпя. Знам,
ако наистина отида,
аз ще повярвам, че е там.  


Пролетна гора

По слоговете свети късен сняг,
премята се в дола потокът мътен
и бързат облаци в безшумен бяг,
изпънати от вятъра попътен,
и долу, по големия им път
като внезапни техни отражения
нечути бели взривове ехтят -
цъфтят дръвчетата запролетени...

Гора априлска, светеща гора...
от вятъра нехаен цяла в тръпки,
с изпъната от сладък сок кора,
с издути, твърди, островърхи пъпки!
Ти си прохладна още и без лист
и синьото през клоните прозира,
на странен шум, на шепот жив и чист
неясно в дълбините ти извира
и светлата ти, буйна кръв, гора,
минава бавно в мойте уморени,
измъчени от дълга зима вени
и влива в мене топлина добра.

Опирам гръб о хладната скала,
ръце разпервам под лъчите ранни,
прелят във хребети и във била,
брат на треви и хълмове уханни.
И гледам: по пътеката край мен
едно момиче грейва във светлика,
разглежда стръкче кукуряк зелен
и нещо весело си тананика...

Гора, какво сме аз и то и ти?
Усещам нещо с дъх на кълн и шума.
То свети нежно, дъхаво тупти,
ала за него няма точна дума.

            Андрей ГЕРМАНОВ