Епопея на разрухата

"И дойдоха варварите,
огромни като митологични зверове,
прашни и ухилени,
на гъсти, гъсти колони,
виещи се като змии
под лъчите на залязващото слънце.
Най-отпред вървеше техният водач
и ни поздравяваше със среден пръст,
а ние се заливахме от смях
и бяхме толкова щастливи..."

Свилен Бинев, поетичен отговор на стиховете на Константинос Кавафис "В очакване на варварите"

Преди повече от 100 години Константинос Кавафис пише пророчески стихове, озаглавени "В очакване на варварите". Где да беше жив днес, да види как е предрекъл онова, на което сме съвременници. Как възторжено дочакахме варварите. Даже им постлахме червен килим, все едно са звезди от Холивуд. Как смирено приехме законите им, зомбирани и обездвижени от кресливостта, арогантността и агресията, с която ни ги наложиха. Как се отказахме да спорим с тях, защото тях ги отегчават "сложните красноречия". Те ни поздравяват със среден пръст, а ние се заливаме от смях... Горко ни!
Започнаха с малките неща - заличиха "комунистическите" символи от фасадите на сградите в центъра на столицата, свалиха петолъчката от Партийния дом, оставиха паметника на Бузлуджа на волята на природата и "съвестта" на вандалите. Сетне се насочиха към паметниците. В Плевен например махнаха скулптурата на Незнайния воин. Сега в центъра на града стърчи гол постамент, висок 20-30 м. Грозен, безличен и скучен. Важното е, че фигурата на воина я няма. После взривиха мавзолея. Формално, защото бил незаконен, грозен и не съществувал в градоустройствения план на града. В действителност като емоционален акт на отмъщение. И на безсилие. Сега с половин уста признават, че било грешка, че можел да се превърне в туристическа атракция, с която общината да привлича пари и интерес. Така де, действащите мавзолеи в света на пръстите на едната ръка се броят. Но кой варварин ти мисли в перспектива, за публичния интерес или пък за инфраструктурата? Жълтите павета, един от символите на София, са с невъзстановимо съсипана дренажна система, унищожена заедно със заличаването на мавзолея. Там сега има бетонна площадка и паркинг за автомобили. Грозен.
Периодично и със завидно постоянство варварите атакуват паметника на "Альоша" в Пловдив и на Съветската армия в София. Пречат им. Искат да ги махнат, да ги скрият все едно никога не ги е имало. Да ги заличат от паметта на хората. А защо не и от аналите на историята. Засега без успех. Но докога ли?
Няма техния късмет монументът "1300 години България" в парка на Националния дворец на културата. Миналия понеделник започна фактическият му демонтаж. Формално пак заради същото. Опасен бил. Грозен бил. Не му било там мястото. Не се вписвал в средата. Пък и щял да ни изложи пред европейците, които се очаква да заприиждат по време на българското председателство на ЕС, откровеничи общинският съветник Стефан Марков от Реформаторския блок (4 юли 2017 г.). Чудно защо чуждите туристи, обикалящи центъра на столицата, не спираха да се тълпят около него и да го снимат? Монументът беше атракция дори във вида, в който е. Но беше и обвинение. Към общинската власт, която го остави на произвола на природните стихии и не си мръдна пръста да го поддържа. Към столичани, пред чиито погледи ръждата го разяждаше, а облицовъчните плочи една по една се сриваха, оголвайки конструкцията. И беше символ. Гротесков, хващащ гърлото и бодящ окото за онова, в което днес превърнахме България - грозен заден двор, пълен с ценности приготвени за скрап, с обезверени от липсата на перспектива хора и рециклирани политици "N-та употреба", скрит зад бутафорна фасада. 
Желанието за премахване на паметника е документирано през 2006 г. в писмо на Бойко Борисов, тогава кмет на столицата, до министъра на културата Стефан Данаилов (вж. факсимиле). Становището на министерството, базиращо се на заключение на комисия от експерти, сред които проф. Свилен Русев, проф. Митко Динев, арх. Тодор Булев, арх. Борислав Абаджиев, както и авторът на монумента проф. Валентин Старчев, е той да се запази и възстанови. В случай, че общината не разполага с необходимите средства, културното министерство предлага да изготви проект на постановление, с което да изиска целево финансиране. Това така и не се случва.
През лятото на 2012 г. главният архитект на София Петър Диков обявява пред медиите, че започва разрушаването на монумента и дори казва колко ще струва премахването му - 70 000 лв. Пояснява, че металната конструкция ще бъде предадена за скрап, а средствата ще влязат в общинския бюджет. За скулптурите на проф. Валентин  Старчев - нищо. Професионалните гилдии на художниците и архитектите обаче са против премахването на паметника. Те са и против решаване на съдбата му чрез референдум. Докато общинарите се чудят какво решение да вземат, в публичното пространство се лансират какви ли не идеи за бъдещето на монумента - от превръщането му в стена за катерене до преместването му в Южния парк.
За да спечели време, Столичната община обявява конкурс "Зоната на архитектурно-художествен синтез 13 века България в контекста на реконструираното пространство на НДК - пл. България". До финалната фаза са допуснати деветима от участниците. ОСЕМ от тях са за запазване на монумента, ЕДИН - за възстановяване на негово място на паметните плочи на загиналите от Първи и Шести пехотен полк, премахнати през 1977 г. когато започва строителството на НДК. Журито от 21 членове не постига консенсус по въпроса за съдбата на паметника - да се премахва или да се реконструира. Представителите на общината настояват за възстановяване на войнишкия мемориал, докато творческите гилдии са за запазване на паметника.
В края на 2014 г. на заседание на Столичния общински съвет 42 от 61 общински съветници гласуват останките от паметника "1300 години България", които имат художествена стойност, да бъдат преместени в Музея на София, намиращ се в Централната минерална баня. Вносители на доклада са съветници от групата на ГЕРБ и "Синята коалиция" - Михаил Владов, Орлин Иванов, Малина Едрева, Борислав Бориславов и Прошко Прошков. Решението е взето в разрез с официалните мнения на творческите съюзи на художниците, архитектите и Института за изследване на изкуствата към БАН, изразявани през годините, а също и в конфликт с официалното становище на Специализирания експертен съвет по изобразително изкуство към Министерството на културата и с това на дирекция "Авторско право и сродните му права".
 Следват няколко иска за признаване на решението на общинарите за нищожно, които приключват през 2016 г. с произнасяне на Върховния административен съд (ВАС). Според върховните магистрати, няма пречки за... премахването на паметника. В решението на съда се посочва, че не можело да се твърди, че авторът на паметника има авторски права върху цялото произведение. Според съдиите той запазва правата върху бронзовите фигури, но общината има право да управлява и да се разпорежда с паметника, понеже е собственик на терена... "Изумен съм, че се разделят скулптура от архитектура. Паметникът е комбинация от геометрични тела и скулптура, не може да се раздели", коментира Валентин Старчев решението на ВАС. 
Няма как да не се забележи иновативният поглед на съдебната власт върху паметниците, но колкото и да се учудваме на тълкуванието, поне едно става категорично ясно - че именно общината е виновна мемориалът "1300 години България" да бъде оставен на произвола на времето. След 1989 г. управлението на столицата е в ръцете на две политически сили - СДС и ГЕРБ. За тях няма значение мнението на експертите, дори на собствените им. Вежди Рашидов като министър на културата във втория кабинет на Борисов защитава мемориала: "Той представлява авангардно решение със силна пластика. Тук е необходимо да се отбележи, че паметникът е компонент от цялостна композиция в града и посегателство върху него ще компрометира градското пространство".
Нито протести, нито експертни становища спират варварите. Те намериха едни 408 000 лв., за да премахнат "1300 години България". А можеха да ги вложат в укрепването на композицията. Моментът за възстановяване, според сегашния столичен кмет Йорданка Фандъкова, е отминал. Разбира се, къде по-лесно е да рушиш, отколкото да съграждаш, нали? Едно е чудно - че столичани тръгнаха да защитават паметника, едва когато сагата около него приключи... 
Политическата "дъвка", че на мястото на монумента ще бъдат върнати паметните плочи на загиналите от Първи и Шести пехотен полк, опакована като "възстановяване на историческата справедливост", е евтина залъгалка. Още са живи софиянци, които помнят, че "1300 години България" не е издигнат на мястото на воинишкия мемориал, който се е намирал около НДК. Тогава  1300 години история е означавало нещо! Трябва ли да противопоставяме тези столетия на ХХ век, да ги сравняваме, да омаловажаваме едното за сметка на другото?
Вчера неизвестни лица са запалили крана, демонтиращ монумента, което временно прекратява унищожаването му. Във вторник на 11 юли от 18.00 ч. ще има пети пореден протест в защита на паметника. Не беше ли по-лесно и по-просто със средствата за демонтажа (408 000 лв.) той да бъде укрепен и до или около него да се монтират паметните плочи на загиналите воини от Първи и Шести пехотни полкове? Пространство има. Проекти също. Дори пари, оказва се, могат да бъдат намерени. Желание за съграждане няма. Останала е единствено волята за рушене. И арогантността на днешните варвари...
 


Историята на паметника

Монументът е издигнат през 1981 г. по случай 1300-годишнината от създаването на българската държава и е част от оформлението на комплекса, изграден на площад "България" в столицата, където се намира и Националният дворец на културата, завършен в същата юбилейна година.
В края на 1979 г. Комитетът за култура обявява вътрешен конкурс за паметника, чиято тема "Минало, настояще и бъдеще" е определена от Людмила Живкова. Журито на конкурса присъжда първа награда на идейния проект на проф. Валентин Старчев. В проектните дейности участие вземат също арх. Александър Баров (архитектурно оформление), арх. Атанас Агура (оформление на околното пространство) и инж. Милчо Брайнов (конструктивни решения и разчети).
Изпълнението на скулптурните и строително-монтажните работи трае около година, като средствата за това са отпуснати от Българските професионални съюзи. Монументът е открит на 20 октомври 1981 г., без да е завършен окончателно.
Паметникът представлява три преплитащи се вертикални структури, символизиращи миналото, настоящето и бъдещето на българската държава. 7-метровите скулптурни композиции пресъздават знакови моменти от историята и културата на България. Високият 35 метра монумент завършва с крило на птица - символ на крилатата богиня на победата Нике и на полета на страната към бъдещето. По стените на паметника са изписани крилати слова на видни българи, тематично свързани със скулптурните композиции.
Най-ниско разположената скулптурна група, представя цар Симеон Велики, като покровител на книжовниците ("Златният век на цар Симеон"). С нея е свързан един от надписите върху паметника, цитат от химна на българската просвета и култура:
"Върви народе възродени,
към светли бъднини върви!"
Втората скулптурна фигура е Пиета - олицетворение на многото жертви, които е дала България във войни, робство и въстания. Към този сюжет са безсмъртните слова на Христо Ботев:
"Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира!"
Третата скулптура е фигура на млад мъж, работник, символизиращ твореца-създател ("Съзидателят"). Въпреки всички премеждия, катастрофи и робства, винаги са се намирали дейци, които да възродят българската държава. Внушението на тази скулптурна фигура е допълнено от думите на Васил Левски:
"Времето е в нас и ние сме във времето..."
Построеният в съкратени срокове монумент не е одобрен от приемателната комисия заради некачествено извършеното строителство. Мраморните плочи започват да падат още през 1985 г., а след политическите промени паметникът е оставен без надзор и започва да се саморазрушава.
 


Отворено писмо на СБХ

Намираме за недопустимо отношението на Столичната община към състоянието и съдбата на едно от най-значимите произведения на монументалното изкуство в България, символизиращо 13-вековната история. Изграденият със съвременни пластически средства, новаторски за времето си паметник носи и до ден днешен в себе си епично внушение, а знаковата му архитектоника - въпреки разрухата - е въздействаща и звучи драматично и съвременно.
Най-отговорно призоваваме СОС да преразгледа своето решение щ842, взето на 18.12.2014 г., което нееднократно сме се опитвали да предотвратим. Водени сме от убеждението, че паметникът "1300 години България" ни е необходим и трябва да остане на мястото си. Точно привилегията България да председателства Съвета на ЕС е един чудесен повод за осмисляне на необходимостта от съхраняване на националната ни памет, история, изкуство и култура. 

Изх. щ 134 от 5.06.2017 г.

Теза
Проф. Уве Брюкнер*:
Ако го преместите или свалите, ще загубите много

Монументът, който имате - всъщност скулптура, защото аз не гледам на него като на паметник - е изключително модерен. От моя гледна точка, а аз съм виждал много монументи по света, той има качествата да се превърне в символ, в международно разпознаваемо място. Толкова е уникален, че не би могъл да бъде преместен никъде другаде, защото ще загуби силата си.
Паметникът има потенциала да се превърне в изключително привлекателно, в знаково място за София. Мисля, че ако доживее, рано или късно ще се превърне в сцена за културни събития. Бих ви посъветвал да го укрепите и да назначите независим комитет, който да го управлява като място за срещи и култура. Бих тръгнал в тази посока и съм сигурен, че Старчев няма да има нищо против. Повярвайте ми, паметникът ще възвърне всичко, вложено в него, и отгоре. Използвайте го. Ако го преместите или свалите, ще загубите много.
------------
*Уве Брюкнер е архитект, преподавател в университета по изкуства и дизайн в Базел, водещо име в областта на съвременния експозиционен дизайн и музейната сценография. Негови са решенията за редица престижни, посещавани и награждавани институции по света като музея на BMW в Мюнхен, Информационния център на частиците в лабораториите на ЦЕРН, Музея на морското дело в Амстердам.


Антитеза
Проф. Александър Кьосев:
Този паметник ме обижда

Още когато той се появи, аз го намразих от сърце. За какво е памет този паметник? Какво помни? 1300 години България? С тези героико-страдалчески форми, съпроводени с неоекспресионизъм и абсурдни надписи, които обиждат всеки езиков усет? С тази претрупаност с претенциозни словесни форми, дошли от "българската традиция"? Ако този паметник помни нещо наистина, то е естетиката и социалната и институционална среда от времето на Людмила Живкова, фалшива и изсмукана от пръстите. Искаме ли го в центъра на София? Той не помни това, за което твърди, че помни. Не помни 1300 години България. Ако беше паметник на българското, щеше да изглежда иначе, по-скромно, нямаше да изглежда по този префърцунен еректирал начин, накичен с буламач от символи. Около паметника "1300" съвсем очевидно няма граждански живот. Той е мъртъв паметник от самото начало.

Оставка
Проф. Десислава Минчева, член на ИБ и УС на СБХ:
Обезверена и омерзена съм

Обезверена и истински омерзена от решението на общината за демонтаж на паметника "1300 години България", напускам Творческия съвет към Столична община! Нищо не ми дава надежда да си мисля, че мога да направя нещо смислено за културата ни след подобен акт на незачитане на мнението на творческите организации, както и на много други хора извън тях.
Висша форма лицемерие е да подкрепяш ежегодно културни проекти, недоказани във времето, и едновременно с това да рушиш с лека ръка символ на историческата ни идентификация, с пластически достойнства, оценени от европейската общност и извън нея, създаден от едно от най-големите ни имена в скулптурата.