Завалиите...
/ брой: 164
Най-сетне някой да признае онова, което тормози българите от близо 140 години насам. Тези дни проф. Кирил Топалов, писател, дипломат и преподавател, обясни, че ако нашата политическа система усети за някого, "че е безкористен, че не може да бъде купен, не може да бъде изманипулиран, че той има някакви принципи и идеали - той просто по елегантен или по груб начин няма да бъде допуснат до политическия живот. Ако стигне дотам, пътят му моментално ще бъде пресечен".
За съжаление поводът за тези тъжни констатации е годишнината от рождението на най-българския Апостол - дяконът Васил Левски. Тъжни мисли, но жестоки и правдиви. Мнозина се питат защо Левски и Ботев не доживяха Освобождението на България, но когато се вгледаме в първите години на същото това Освобождение, ще си обясним много неща. Най-вече за кръвожадността на революциите и първите им жертви - техните деца.
Все пак има в душата на народа една свещена памет за Апостола. Като дар на човек, посетил дома ви и оставил нещо, което не се пипа. Това нещо е мисълта за Свободата. Струва ми се, от далечно вълнение тази мисъл е покрита с шала на забравата. Днес тя е повече легенда, отколкото всекидневно присъствие. Днес тя е повече цветя пред бесилото, отколкото истинско вникване в думите и делата на Апостола. В букварите, ако още ги има, разбира се, има стихотворенията на Ботев и Вазов за Левски, разказчета за неговата храброст и, естествено, "лъвский скок".
Вероятно само отделни учени изучават кореспонденцията на Апостола, уставите, които са неговото кредо за бъдещото управление на държавата, строгите закони на неговата конспирация - всичко това трябва да се превърне в морална единица за българския народ, както речите и действията на водачите на Великата френска революция и до днес са в основите на френските разбирания за гражданска свобода.
Днес разбиранията на Левски за устройството - и морално, и държавно - на отечеството могат да бъдат моралният императив на една конституция. Но ние сме ги забравили, както сме забравили самия него и се сещаме само на 18 юли или 19 февруари. Сещаме се, за да подчертаем колко го обичаме, ако може тия, дето ни гледат отстрани, да си мислят, че и ние сме като него.
Или сме били поне в една чета... завалиите!